Изгубена страст

Двадесет и пета глава

Лукас

Минаха пет месеца от случилото се. От Нейтън нямаше и следа, след онзи ден, след онзи разговор.Всичко вървеше добре, само дето Мейз все още се инатеше и отказваше да се преместим във вече ремонтираната ни къща. След случката я карахме бавно. Тя не искаше да бързаме и аз й дадох, толкова време, колкото й беше нужно. Накрая не издържах и отидох при нея. Заявих й , че не може да ме спре да се грижа за тях и ще живея с нея, дори и да не ме иска. За щастия тя се усмихна и ме прие без много да му мисли, каза ми че все още нищо не е свършило и че ще ме изтезава до края. Обичах да ме изтезава! Това означаваше, че можех да я целувам на воля и да бъда близо до нея, да я усещам във всеки един момент. Седяхме вкъщи и гледахме филм. Докторът, който й следеше бременността, й препоръча повече почивка.

-Кога, ще се преместим?-подхванах темата аз.

-По дяволите, какво ни е тук? Знаеш ли как ме глезят момчетата?-шегуваше се Мейз, но честно казано на мен не ми беше забавно. Оставаше съвсем малко докато дойде момента в който нашият малък син ще се роди.

-Да ги вземем с нас?-отвърнах на шегата й.- Не, сериозно, вече ще раждаш а не искаш, да си отидем у дома,защо?

-Не искам да съм сама в онази огромна къща! Лукас, ще се преместим, но все още не съм готова да оставя момчетата!

-Тогава да ги вземем с нас? Защо не им предложиш къщата за гости?-замислих се, защо не й бях предложил по-рано този вариант. Щях да си спестя, толкова нерви!

-Знаеш ли... защо не се сети по-рано!-ухили се Мейз и скочи от дивана.Отиде до кухненския плот и си взе телефона.

-Какво правиш?-изправих се и застанах зад нея. Започнах да я целувам по врата и да галя вече порасналия й корем.

-Свиквам семейно събиране!

Сега ли щеше да им го предложи!? Мислех, че поне ще изчака първо ние да се настаним и да се насладим на усамотението. Господи, с каква жена се забърках. След обаждането на Мейз, момчета се прибраха и двамата с нея се бяхме ухилили, като все едно сме пушили трева. Това и ни попитаха, като ни видяха. Мейз беше толкова ентусиазирана от новината, че се наложи аз да им обясня, какво всъщност им предлагахме. За щастие се съгласиха, не се дърпаха много, даже хич. За сега всичко се нарежда.

Три месеца по-късно.

-Браян, би ли ми донесъл телефона?-чувах Мейз да крещи от детската стая. Тъкмо се прибирах и затварях вратата зад себе си.

-Ако знаех, че ще ни експлоатира така, въобще нямаше да се съглася на преместване, братле!-каза Браян, докато слизаше по стълбите. Засмях се, защото от както се роди Алекс, Мейз е неотлъчно до него и само раздава команди. Останаха ни вечерите, в които с момчетата пием по бира и гледаме някой мач.

Мейз и Алекс бяха готови за разходка, когато се качих при тях. Чакаха ме за да излезем заедно. Слязоха надолу за да го настани в количката, а аз трябваше да сменя дрехите си и да взема чантата.

-Лукас! Лукасс!-викаше ме Мейз.

-Идвам, една секунда!-крещях от спалнята. Бях готов и затворих вратата след себе си. Слизах надолу и не можех да повярвам на очите си.

-Какво правиш тук, Нейтън?-забързах се по стълбите,а той стоеше с гръб към мен. Когато се приближих, видях, че държеше Алекс и му се радваше.

-Добре, че е взел чертите на майка си!-Нейтън говореше на Алекс и му се усмихваше.Обърна се към мен и усмивката му бавно угасваше, сякаш беше забравил, за какво е дошъл.-Съжалявам, трябваше да се обадя първо!-гледаше ту към мен , ту към Мейз.

-За какво си дошъл?-побързах да го попитам.

-Исках пак да се извиня, Лукас! С Мейз току що поговорихме и мисля, че осъзнах, какви съм ги надробил. И когато погледнах това малко ангелче, осъзнах, че искам да съм част от живота му! Искам да съм чичото, който ще му позволява щуротиите и белите и при който ще може да се скатае, когато искате да му се скарате. Съжалявам, Лукас, още веднъж!- кимнах и го потупах по рамото.

-Хайде, тръгнали сме на разходка. И стига си го носил, ще свикне на ръце!-потупвайки го по рамото се пошегувах.

-Аз съм чичо Нейтън и в мое присъствие всичко ще е позволено, дори и мацките!-засмяхме се на лигавото говорене на Нейтън и излязохме.

Всичко се нареждаше както трябва. С времето с брат ми ставахме все по-близки и миналото се забравяше. Беше редовен детегледач и с Мейз имахме доста време за себе си. Отначало му нямахме много доверие, но момчетата ни увериха, че са го наблюдавали през цялото време. Събирахме се често на вечеря вкъщи. Говорехме си, смеехме се, никога не съм вярвал, че ще дойде момент, в който с брат ми ще сме толкова близки. Радвам се, когато виждам семейството си толкова сплотено и щастливо. А аз, аз съм един шибан късметлия. Както сега, когато сме сами с Мейз и имаме време да се насладим един на друг!

КРАЙ