『Glentel』Johnten

#31

Дойонг лежеше на леглото си, гледайки намръщено към белия таван на стая си. Още не можеше да си избие случката с Джехьон от главата. Защо Джехьон го беше целунал?

-Да не би да искаше да ме... Оф, какво, по дяволите, искаше от мен, Джънг Джехьон?! Защо ме целуна?!-той започна да ръкомаха с ръце и да се тръшка. Не разбираше защо толкова се дразнеше на тази приятелска целувка и защо продължаваше да мисли за нея.

Той стана в седнало положение и взе телефона си от нощното шкафче. Отвори галерията си и започна да разглежда общите си снимки с Тен и Юта.

-Липсваш ни, Тен.-каза той, гледайки тъжно екрана на телефона си.-Иска ми се да си тук сега!-той изхлечи и зарови лице във меката си възглавница, като остави телефона му да падне някъде на леглото.

Изведнъж устройството започна да вибрира, което изненада чернокосото момче. То надигна глава от меката възглавница и погледна вибриращия си телефон объркано. Кой ли го търсеше по това време?

Взе устройството в ръката си и погледна изписаното име на екрана. Когато го прочете, очите му се разшириха, а устата му се отвори малко. Защо, по дяволите, точно той му звънни? Какво иска от него?

Той отвори на въпросния човек и се загледа в стената пред него.

-Ало?

-Дойонг? Ти си нали?

-Да, Джехьон. Аз съм.

-Идеално тогава. Искам утре да ми дадеш онази книга, която бе взел от библиотеката.

-Какво?! Но защо?!-извика чернокосия ядосано.

-Библиотекарката ми се обади малко по-рано, за да търси книгата. Явно когато си я взимал си забравил да се впишеш. Звънна ми понеже аз я бях взел преди тебе и тя сигурно е предположила, че аз съм я взел и просто още не съм я върнал.-започна да обяснява Джехьон, докато Донс го слушаше, умирайки от срам. Наистина бе забравил да го направи и то само, защото не спираше да мисли за целувката от Джехьон.-Казах и че наистина съм аз, за да не загазиш. Ето затова ми я дай утре, за да се оправя с библиотекарката и ще ти я върна обратно.

-Да, разбира се! Съжалявам, че ти навлякох такива проблеми!-Дойонг започна да се покланя уважително, макар и да знаеше, че другото момче не го виждаше.

-Спокойно, това е нищо.-каза розовокоското, искайки да успокои момчето, с което говореше.-Е,дочуване.