You are my "what if..." [j.jk+k.th] [✔️]

᯽ᨘ38‛᩠⋆

- Техьонг? Не те очаквах. - изненада се Юнги, щом отвори входната врата. - Какво те води насам, все пак е доста късно и мислех, че ще се прибереш у дома с Че Ян.

- Ами...исках да поговорим малко. - въздъхна, докато почесваше нервно врата си. - Съжалявам, че не предупредих за своето идване, но...важно е.

- Няма проблем. - даде му път да мине. - Все пак, не веднъж съм ти казвал, че ако имаш нужда от нещо, можеш да говориш с мен. - усмихна се и двамата отидоха до всекидневната, където седеше Хосок.

Чонг се бе настанил удобно на дивана, облечен в сива тениска и розови боксерки с кексчета по тях. В едната си ръка имаше цигара, а в другата чаша с бира, която бе наполовина пълна.

- Охо, Те! - поздрави го радостно оранжевокосият. - Какво те води насам? - изгаси цигарата си в пепелника.

- Ами, искам да говоря нещо с вас.

- Слушаме. - обърна цялото си внимание към него, Юнги.

- Онзи ден реших да прегледам, какви спестявания имам и да ги събера със заплатата си. Оказа се... - тежко въздъхна - ...,че съм на голям "код червено". - седна на стола в стаята.

- Толкова ли е зле? - притесни се синекосият младеж.

- Да. Парите ще стигнат, за да платя сметките за тока, водата и наема...,но после ще остана без пукната пара и няма да мога да си позволя да взема нищо ново на Че Ян...тя вече има нужда от нови дрехи, защото има такива, които вече не й стават. И не само това...харесала си е толкова играчки, които не мога да си позволя да взема.

- Защо не помолиш вашите за помощ? - предложи Хосок.

- Те вече правят толкова за мен. Спестяванията са ми от тях, а и всеки ден се грижат за Че Ян, докато съм на работа.

- Нека ние ти заемем малко пари. - Мин се изправи, като отиде да вземе портфейла си.

- Луд ли си?! И вие толкова ми помагате през тези години и очакваш да взема пари от теб?!

- Техьонг, ние сме приятели, разбира се, че ще искаме да помогнем. - отвърна му Хосок.

- Не искам пари. - зарови лице в шепите си. - Мисля, че...най - доброто нещо за Че Ян е...,ако получи по - добър родител...

- На Чонгкук ли ще се обадиш? - попита леко въодушевено Юнги.

Няколко минути нищо не бе казано. Тишата се настани в стаята, а с нея и голямото напрежение.

- Ще я оставя за осиновяване.

По едно и също време Юнги изпусна портфейла си, а Хосок своята чаша с бира, карайки я да се счупи щом се срещна с пода, от което малките парчета стъкло се разнесоха из пода, а течността направи мокро петно.

- Техьонг...кажи ми, че това е някаква шега... - заговори Чонг с октава по - ниско, докато стискаше ръцете си в юмрук. - Кажи ми, че няма да го причиниш на Че Ян...

- Ще е по - добре за нея... - Ким погледна надолу.

- Как може да си такъв глупак?! Кой изобщо ти позволява да решаваш вместо другите, кое е по - добре за тях?! - оранжевокосият младеж бе започнал да крещи. - Направи същото и с Чонгкук. Откъде знаеше, че за него ще е по - добре да не знае за собственото си дете?!

- Хосок, не ми крещи. Аз мисля за другите.

- Хосок е прав. Ако мислеше за другите, щеше да ги попиташ, как се чувстват или какво мислят по въпроса. Щеше да споделиш с тях, какво се случва. - Мин говореше също ядосано и едва се сдържаше. - Нали искаше да си добър родител за нея? Това ли е начина Техьонг, като се отказваш от нея и от това, дори да й кажеш, че тя има баща?

Ким се изправи, като тръгна към входната врата.

- Вие пък, кои сте, че да ми говорите така? Сякаш сте по - добри от мен. Хосок, ти си гадно копеле, което знае само да изневерява и да си играе с чувствата на другите. А Юнги, ти си захвърлил достойнството си, щом още спиш с него.

- Техьонг, ти...  - започна Юн, който беше повече от бесен и наранен от думите на своя приятел и си личеше в насълзените му очи.

- Тук говорим за дете Техьонг. Дете, което ще бъде изоставено и това ще промени живота му изцяло. - Хосок заговори през зъби. - Знаеш ли, какво е родителите ти да се откажат от теб? - погледна го злобно. - Не, не знаеш. Но аз знам, защото бях оставен и това нещо ме травмира за цял живот. Най - вече, защото не попаднах в ръцете на добри родители...,които единствено знаеха да си го изкарват върху мен. Това ли искаш за Че Ян?

Сега очите на Те бяха пълни със сълзи, но нямаше желанието да плаче пред Мин и Чонг.

- Нямам, какво повече да ви кажа. Приятелите трябва да се подкрепят, а не да се нападат. - затръшна вратата.

- Приятелите не могат да се подкрепят, щом вършат неща, които няма да донесат нищо добро нито за тях, нито за хората около тях.