stranger.

chapter XXIII (край)

   - Знаех си, че идването ми ще доведе до неприятности... - крещеше си Ронджун, вече навярно далеч от Джемин и... Джено. Очите му се насълзиха, бузите му почервеняха. - Какъв съм глупак! Знаех до какво щеше да доведе... з-знаех.
Миг на отчаяние, някъде в гората. Близо до пътя, на приятната тишина, се чуваше само хлипането на Ронджун. С всяко вдишване, той поемаше кислород все по-трудно и с всяка нова сълза, неговата видимост ставаше все по-невъзможна.  Междувременно Джемин все още стоеше на калната земя, обгърнал безжизненото тяло на Джено, надявайки се на чудо, което щеше да го върне от мъртвите. Но в собствените си, толкова объркани мисли Джемин знаеше, че Джено беше полу мъртъв още преди това, което значеше, че половината му живот вече бе изтекъл, по този нелеп и жесток начин. Лицето му започна да посивява, а кожата да става все по суха, докато едрите сълзи на Джемин овлажняваха неживото му лице.
- Само ако знаех как... - опитваше се да му каже нещо, все едно беше жив и щеше да го разбере - Само ако знаех как да те върна! Нямаше да те пусна! Нямаше!
   Ронджун междувременно стоеше посредата на пътя, навел се само от вратът надолу и гледаше кално-мръсните си ръце. В един момент те заблещукаха в ярко червена светлина и за по малко от секунда той вече не беше в човешката си форма. На нейно място беше едра, ярко червена и оранжева птица, която все едно гореше, но навярно бе толкова красива. Ронджун се изстреля във въздуха и литна на далеч.
   След известно време той достигна желаната си дестинация, която беше именно малка дървена къщичка на върха на планина. Кацна на прага на вратата и като преди, за по-малко от секунда той се превърна в човек.
Стоеше на прага, готов да почука на вратата, но преди да го направи той вдиша и издиша.
- Време е. - прошепна и последва почукваме на вратата. 
- Ааа! - сладък мъжки глас се чу -
Ронджун-а, какво те води насам драги?
- Дойдох за услуга.
- Това значи ли че-
- Да. - Ронджун отговори без да се замисли.
- Заповядай, влез. - отвърна момчето.
Ронджун влезе в малката дървена къщичка и седна на кафяво-кожения диван и се загледа в камината със запаления огън.
- И-искам да върнеш времето назад с два месеца. - Ронджун се обади.
- Надявам се знаеш каква е цената, Джуни. - сладкогласното момче се обади, а след това последва само мълчание. Ронджун бавно се обърна към странника, без да сваля поглед от камината.
- Готов съм. - обади се.
- Искаш ли да ми разкажеш какво е станало преди това? - попита момчето.
- Дойонг знаеш, че щом идвам тук съм в безисходица! Искам това да приключи веднъж и завинаги! - изкрещя Ронджун и постепенно очите му се насълзиха.
- Седни и ми разкажи, макар и да те боли!
   Мина се известно време и Дойонг вече беше наясно с нещата и разбра болката на Ронджун.
- Искам просто да ги накараш да ме забравят и да върнеш времето назад с два месеца. Единствената ми молба!  - каза Ронджун.
- Има опастност това да доведе до някои драстични промени...
- Като например? - попита Джун.
- Възможно е те никога да не се срещнат, замисли се... - Дойонг се обади.
- Джено търсеше Джемин от самото начало, защото работеше за Юкхей, мисля, че ще се срещнат, а ако не... искам поне да забравят за всичката болка, която бях склонен да им причиня.
- Хм. - Дойонг само кимна.
- Ще го сториш ли за мен...
- А цената? - попита Йонг.
- Взамяна ще ти дам душата си. - отвърна Ронджун.
- И го казваш толкова сигурно и усърдно, Ронджун. Навярно си много влюбен в това момче. - отговори Дойонг, а Ронджун просто наведе главата си от засраменост.
- К-кога си способен да го направиш? - попита Ронджун.
- Още сега, любими мой! - усмихна се.
- Може ли преди това-
- Да се сбогувате? Разбира се, че може, ето.. - и след като каза тези думи, Ронджун се озова на старото място, от което си беше тръгнал по-рано днес. Беше застанал на около десет крачки зад Джемин, който седеше пред старото дърво и криеше разплаканото си лице в двете си малки шепи. Чуваше се как все още хлипа и ридае.
- Джемин-а! - обади се Ронджун, но нямаше как да го чуе, защото той беше като дух, но съдейки по факта, че Джемин надигна зачервеното си лице и се огледа, значеше, че усеща нечие присъствие.
- Джено? - попита Нана. Ронджун се засмя глупашки.
- Ах малкия, колко ще ми липсваш. Беше половинката, която ме запълваше. О как ревнувах, когато те виждах с Джено, как исках да го убия на място. Прости ми, че бях такъв егоист, прости ми, че страдаш толкова заради мен. Прости ми, че не бях до теб! Толкова много съжалявам Джемин! Иска ми се да го знаеше, но уви... С-сбогом... На...на... - и когато каза тези две последни думи, Ронджун се разпръсна във въздуха като мъгла и гласът му оставяше ехо, което изчезваше все по-бързо и по-бързо.
- Р-рондж- - Джемин започна да казва името му, но в един момент спря. Сбръчканите му вежди от плачене се изправиха. - Къде се намирам?
Задаваше си въпроси, на които искаше отговора, но нямаше как да получи. А междувременно Джено, той вече не беше на земята. Тялото му изчезна, навярно той се върна във миналото.
    Лентата се превъртя и всичко започна на ново от преди два месеца. Джемин и Джено се срещнаха и бяха в началото на малката си вражда, която преминаваше към една голяма романтика, Донгхюк и Мингхюнг все още си помагаха взаимно в офиса, а мястото на Ронджун, беше все едно заличено и изчезнало. Все едно никога не беше съществувало. Неговата личност беше изчезнала от съществуване и сега само тези, които бяха склонни да прочетат неговия така трагичен край, знаеха за него. Сбогом Хуанг Ронджун...