Винаги до мен 🔞

Глава 11

Захари

Мамка му! Къде ми беше умът за Бога? Как по дяволите успях да се поддам на скапания хормон? Защо тези нейни зелени очи пълни с болка и тъга ме изкарваха извън релси и исках да накажа този, който я е наранил? Защо мамицата му тази целувка ми хареса толкова много? И някой да ми каже защо всичко това ми бе така познато?

Строполих се на стола. Затворих очи и прокарах ръка през лицето си. В замъгленото ми от страст съзнание изникна неканен един спомен.

20 години по-рано

-Хей, принцесо? Какво има? Защо плачеш?

Тя отмести буйните си къдрици и ме погледна с големите си влажни зелени очи.

-Няма нищо Анди. Всичко... - подсмръкна тихо. - Всичко е наред. Просто... Онази лудата...

-Вероника?

-Същата. Каза ми, че като дружа с теб ще хвана въшки, а те били момичета и не искали мъжкарана с въшки при тях.

-Но ти нямаш въшки. Нито пък аз.

-И аз това им казах. Но те ме изгониха. Сега искам само да се кача в къщичката на дървото и да заспя. Ще ми помогнеш ли да кача възглавницата и одеалото си.

Чак сега забелязах, че до нея стоят една малка възглавничка и розовото й одеалце. Кимнах и взех нещата й. Помогнах й да се качи на дървото. Оставих нещата й на мръсни под и я погледнах.

-Сигурна ли си, че си добре, принцесо? - попитах загрижено.

-Да. Върви. Не искам Олга да се притесни като не те намери в стаята на момчетата.

-А, не. Оставам. Няма да те оставя сама тук. Знам, че те е страх от тъмното. А и си уморена. Аз нямам проблем, че моята възглавница не е тук.

-Тогава ще делим моята.

Усмихнах й се. Тя постави малката си възглавничка и после ни завих с одеалцето й. Вгледах се в тревисто зелените й очи. За мен, те бяха най-красивите на света и нямаше начин някой да ме убеди в противното.

-Лека нощ принцесо!

-Лека нощ Анди!