Винаги до мен 🔞

Епилог

Пресияна

-Едно, две, три. Напъвай!

Изкрещях от раздиращата ме болка. И въпреки, че и предния път си казах никога пак, сега, две години по-късно, пак бях тук. В същата болница, на същата родилна маса.

-Последно! Напъни!

Направих последен напън и чух най-прекрасния звук в живота ми.

-Поздравления госпожо Карапетрова! Имате си едно прекрасно малко момиченце.

Въздъхнах си от облекчение. Тя беше добре. Но най-вече - имах дъщеря. Мечтата ми, както и тази на другите двама немирници се сбъдна. Не можех да бъда по-щастлива сега.

А какво се случи с Красимира и Михаил ли? Михаил беше обвинен в предумишленото убийство на майка ми, за укриване на данъци, организиране на опит за убийство над мен и смъртта на детето ми и опит за отвличане на непълнолетен зад граница, докато е разследван. Красимира никак не прие добре развоя на събитията. Изкара около седмица, може би, в затвора преди напълно да полудее. Сега беше настанена в лудница и единственото, за което мислеше и можеше да си представи беше "идеалното семейство", което имаше със Захари.

При мен всичко вървеше по план за сега. Като никога. Мраго беше винаги до мен каквото и да се случеше. Семейството ми я обикна. Дори повече от мен, заради което, да си призная, ревнувах малко. Два месеца след като приключиха делата на Красимира и Михаил със Захари се венчахме. Беше малка скромна церемония в дома му. Все още помня щастието му, когато казах заветното "Да!", но никога нямаше да забравя колко шокиран бе, когато допълних, че е получил благословия и ит детето, което чаках.

Когато се роди Кристиян бяхме стигнали до решението, че две деца са ни напълно достатъчни. Да, ама не. Преди девет месеца разбрах, че съм бременна отново. Докато Захари получаваше инфаркт, момчетата бяха на седмото небе и ме молеха от все сърце да си имат сестричка. Явно бяха стигнали до решението, че е време и за едно женско попълнение в отбора.

Вече бях настанена в собствена стая и прегръщах малкото ми момиченце, когато те влязоха вътре.

-Искам да я видя! Изпищя щастливо Тони и се покатери на леглото ми. Захари държеше в ръце малкия Крис, който направи малко погнусена физиономия.

-Блях! Кутоф!

Всички се засмяхме. Захари ме целуна нежно по главата.

-Ти си моят герой. Знаеш това, нали?

-Знам скъпи.

-Тъй като се бяхме разбрали, че ако е момиче ще я кръстиш ти... Избра ли вече име? - попита ентусиазирано Захари.

-Анжела. Тя е моето малко ангелче и исках да бъде нещо малко по-нетипично.

-Точно като теб. Обичам те принцесо!

-И аз те обичам, мили мой малък Анди!

Той ме целуна нежно по устните. Не можех да бъда по-щастлива през живота си. Но съдбата бе непредвидима. Кой знае какво щеше да се случи утре, камо ли след двадесет години?

-------------------КРАЙ-----------------