Винаги до мен 🔞

Глава 21

Марго

Тези двамата не спираха да ме изненадват. Още от първия ден, в който ги видях един до друг знаех, че ще са идеални един за друг. Познавах Захари от деня, в който започнах работа при семейството му преди около двадесет години. Тогава той беше просто едно дете, което бе така тежко смазано от живота, че нямах идея дали е възможно някога да се съвземе. Но той успя, някак си, да си стъпи на краката и ето го сега. Беше бащата, който много деца биха искали да имат. Поставяше сина си винаги на първо място, играеха си заедно и колкото и да беше зает, винаги щеше да намери време за него. За съжаление обаче не беше случил на жена. Красимира беше глезениче от малка. Майка й правеше всичко възможно тя да не забележи вечното хойкане на баща й с различна всяка вечер. Михаил така и не се промени и до ден днешен. Интересуваха го само положението му в обществото и парите. Явно крушата не бе паднала по-далече от дървото, защото Красимира беше същата. Единственото, което мразех най-много в него беше, че моята малка Иви се бе подала на чара му и когато разбра какъв е изчезна.

Но сега имах нещо по-важно за вършене. С всеки изминал ден виждах, че Пресияна има безумно голяма прилика с моята Ивомила. Същите черни къдри, милата усмивка, която можеше да разтопи сърцето ти, дори начина, по който подреждаше беше същия. Вчера малкия Тони беше помолил да подредят стаята му и тя бе започнала първо с книгите, които имаше, после с играчките, дрехите и накрая с леглото. Дъщеря ми правеше същото, когато беше дете. А когато Пресияна беше нервна си играеше с гривната, която не сваляше. Беше малко червено конче с синьо око против уроки. Беше същата гривничка, която бях направила за собствената ми дъщеря малко след като мъжът ми почина.

Днешният ден трябваше да е като всеки друг за мен. Докато на вратата не се почука. Беше късен следобед и предполагах, че господина си е забравил ключовете, защото той никога не звънеше на вратата. Тони и Пресияна бяха в двора и си играеха заедно. Затова отворих аз. Но отпред не беше господина. Бяха две възрастни жени, които познавах от години. 

-Евгения? Олга? Вие какво правите тук?

-Трябва да говорим с теб Марги. Много е важно. - каза с треперещ глас Евгения.

Поканих ги да влязат и ги отведох в кухнята. Направих им кафе и седнахме на масата. По лицата им знаех, че нещо не е както трябва.