Винаги до мен 🔞

Глава 30

Захари

Свлякох се на болничния под. Бебе? Пресияна е била бременна? С моето дете? Защо не ми беше казала? Имах чувството, че някой бе изсипал цимент в дробовете ми. Не можех да си поема нормално дъх. Главата ми още не го побираше. Тя е чакала моето дете. Нашето дете.

-Захари, стани момчето ми. Моля те. - чувах гласа на Марго до мен. Тя правеше опит да ме изправи на крака, но аз не можех не можех да остана прав, дори и да исках. - Моля те, миличък. Ако не заради мен, направи го за нея. Трябва да бъдеш силен и за двама ви. Моля те.

-Тя е била бременна? Чакала е моето дете. Моето!

-Знам, миличък, знам. Но трябва да се събереш. Тя не трябва да те вижда в това състояние. Няма да понесе и това.

Как се очакваше от мен да се събера след такова нещо? Животът ми тъкмо бе започнал да се подрежда, а сега изведнъж всичко пак се срина из основи. Със стени сили успях да се завлека на единия от столовете. Марго успя да извади от чантата си малка бутилка с вода и ми подаде едно малко зеленикаво хапче.

-Вземи. Това ще те успокои малко. Няма да ходиш при внучка ми в това състояние.

-Благодаря ти.

Изпих хапчето и половината бутилка с вода. Една сестра дойде до нас и ни каза, че Преси е настанена в стая и вече можем да я видим. Преглътнах тежко. Как щях да я погледна сега? Как щях да й кажа такова нещо? Как щеше да го приеме тя?

Всички тези въпроси се въртяха в главата ми докато гледах вратата на стаята й с празен поглед. Преглътнах тежко. Натиснах леко бравата на вратата и я открехнах. Моята принцеса лежеше кротко на леглото и спеше. Приближи се бавно към нея. Взех един стол, седнах и поех нежната й длан.

-Ще се справим любима. Заедно. Аз и ти. Всичко ще бъде наред.

Клепачите й леко потрепнаха и се отвориха. Погледа й изучаваше стаята с притеснение и уплаха. Но когато ме видя, видях в него облекчение.

-Захари...

-Спокойно любов моя. До теб съм. Повече нищо лошо няма да ти се случи.

-Захари, трябва да ти кажа нещо. - затворих очи и поех едва, едва дъх. - Сутринта разбрах, че съм бременна. - не можех да я гледам така. Зарових глава в ръцете си. Не исках тя да вижда сълзите на безпомощност в очите ми. - Захари? Какво има? Скъпи, кажи ми. Станало ли е нещо? - нежните й ръце хванаха главата ми и ме накараха да я погледна. Бавно изтри сълзите ми и видях притеснението в погледа й.