Дъщерята на огъня

IV. Ето това е нещо наистина шантаво

 Вив помоли таксиметров шофьор да ни закара до някаква ферма в Лонг Айлънд. За съжаление парите на Вив не стигаха и ни изхвърлиха в подножието на един хълм като мръсни котки(поне имам чувство за хумор(лъжа)). Взехме си багажа, тя плати и започнахме да изкачваме хълма.
-Е-каза тя, когато преполовихме пътя.-Осмисли ли думите ми?
-И да, и не. Разбирам какво ми казваш, но не мога да го асимилирам. Сякаш в мозъка ми се изписва грешка.
-Очаквах да го кажеш-въздъхна тя. Изкачихме хълма и на мен веднага ми стана неловко. Погледнах надолу. Първо, защото имаше дракон и второ, защото имаше две момчета, които се бяха целунали.

∆

-Хей, момчета!-обърна се към тях Вив на гръцки, без изобщо да показва дори грам смущение.-Трябва да слезем надолу за Лагера, нали?
Момчетата разбраха, че сме ги видяли и тъмнокосото, което беше по-ниско и облечено изцяло в черно, се изчерви.
-Да-каза другото момче на същият език. То беше русо и по-високо.-Надолу, покрай амфитеатъра, слизате на волейболното игрище и ще излезете пред Голямата къща.
-И какво има в нея?-полюбопитствах.
-Вие нови ли сте?-попита събеседникът ни.
-Да-потвърди Вив.
-Добре-въздъхна русокоското. Обърна се към приятеля си.-Нико, предлагам да ги заведем при Хирон. Аз съм Уил Солас-представи се.
-Анабел-представих се и протегнах ръка. Уил ми стисна ръката. Протегнах си ръката към другото момче. То не ми отвърна и аз свалих ръката си.
-Не обичам да ме пипат-отвърна той. Виви понече да каже нещо, но аз си я познавам и я настъпах.
-Вивиан Елсейд-каза тя и кимна.
-А ти нямаш ли фамилия?-попита Уил, докато слизахме надолу.
-И да имам-отвърнах.-Не я знам. Израстнах в приемни семейства.
-Съжалявам.
-Няма нищо-измърморих тихо.

∆

 Вив и заскача надолу по нагорещените от слънцето камъните с ловкостта на котка. На мен не ми беше толкова лесно. Гледах едновременно да не ударя куфара, да не падне шала от косата ми и да не се пребия. А това, уверявам ви, изобщо не беше лесно. Когато камънаците най-сетне свършиха ми се разкри прекрасна гледка. Старогръцки амфитеатър. Абсолютно същият като онези в Пловдив и Атина, но запазен. Имаше прекрасни статуи на него. Атина Палада, с руса коса и пронизващи сиви очи, Арес, с шлем и кръвожадно изражение, Аполон стрелящ с лък и Артемида, чийто черни коси се развяваха от вятъра докато тичаше. Уил и Нико ги подминаха все едно ги виждаха всеки ден, а то вероятно си беше точно така. Вив, както винаги, не обърна и грам внимание. А ако нещо ѝ привлечеше вниманието не беше безопасно.
-Бел!-подвикна ми тя. Откъснах поглед от статуите и се забързах. По-надолу имаше волейболно игрище. Играеха момичета срещу момчета. Момичетата играеха по-добре.
-Уил!-извика едно момиче, по моя преценка, която не твърдя, че е точна, беше негова сестра.-Не беше ли на среща с Нико?
-Две нови момичета-отвърна русото момче, което държеше топката.-Мисля, че ги водят при Хирон.
-Много прозорливо, Оскар-каза му едно чернокосо момиче със синьо-зелени очи. Осъзнах, че всички говорят на гръцки.-Само обобщаваш очевидното.
-Е, Лайза, не е казвал, че не е очевидно-отвърна ѝ друго момче.
-Хора, ние сме тук-рече Виви.
-Знам. Хайде-каза Уил.-Да видим нашия учител.
Вървяхме към една яркосиня къща. На верандата имаше един закръглен чернокос мъж вързан на опашка и-не си измислям-бял кентавър. Мъжът пиеше диетична кола и размесваше карти.
-Хироне!-извика Уил.-Две нови момичета. Още не са приз...-той спря на средата на думата, загледан в нещо над главата ми. Вив проследи погледа му и погледна като омагьосана. Забелязах, че всички гледат над мен. Вдигнах поглед. Над главата ми грееха кръстосани меч и факла. Над тях имаше йероглифи "میترا*".