Дъщерята на огъня

VIII. Акостираме на изоставен остров

Протегнах се и без да искам съборих раницата си. От нея изпаднаха няколко предмета. Нико, който минаваше наблизо, видя и дойде да ми помогне да ги прибера.
- Какво е това? - попита Нико.
В ръцете си държеше синята ми книга с рецепти.
-Книга с рецепти-обясних. Нико я запрелиства. Правеше го доста шумно, като че ли да ме дразни. Или защото страниците бяха лепкави.
-Защо в индекса пише "Англия", а нея я няма и до нея е изгоряло?-зачуди се той. През тялото ми минаха тръпки страх. Грабнах книгата, върнах я в раницата заедно с античната митология и закопчах раницата. Очите ми се бяха навлажнили. Примигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите. Върнах се на руля.

∆

Навигацията започна да дава грешка. Естествено. Кога съм имала късмет? Никога.
-ХОРА!-извиках на гръцки.-Навигацията дава грешка!
Те веднага се втурнаха при мен. Нико погледна компаса, почука го с кокалчето на пръста си, компаса не реагира и Нико изруга на италиански. Бианка го погледна лошо. Вив явно реши да ни игнорира, превърна се в котка и се качи нависоко.
-Не се дръж като дете!-извикаха двамата ди Анджело. След малко дъщерята на Бастет слезе като човек.
-След около 10 морски мили има остров-съобщи тя.
-Това колко е в километри?-попитах. Тя сви рамене. Изведнъж ми хрумна такава добра идея, че ми идеше да се ударя по челото, защото не се сетих по-рано.
-Вив нали си магьосница!-възкликнах и хванах рула.-Поправи навигацията!
Тя каза заклинание, но то не проработи. В продължение на десетина минути пътувахме без да говорим за нищо. Виви слезе да им вземе раниците. Върна се, легна на земята и се загледа в небето. Италианците я погледнаха странно. Островът вече се виждаше ясно. Планини, джунгли, реки.... Страната, която виждахме, беше дълга около 40-50 км.
-Нито помен от ламии-отбеляза Виви и стана. Бианка слезе до долу да вземе шишета с вода. След малко се върна с 5 еднолитрови бутилки. Раздаде ни ги. Нико разглеждаше брега отдалече.
-Спри там-посочи ми той.
-Ναυαγία се оказа толкова корабокрушителен, колкото означава името му-измърморих и го послушах. Нико огледа навигацията.
-Не виждам какво я е накарало да сдаде багажа-рече той ядосано.
Вив застана до него и промърмори нещо на египетски.
-В името на Хадес! Проклятие! Персийско проклятие!-ядоса се тя. Всички слязохме на земята.
-Да викаме за помощ-предложи Бианка.
-Ами ако има чудовища?-попита Нико.
-Има ножове.
Косата на Вив беше настръхнала. Все пак решихме да потърсим помощ. Започнахме да ходим из горите и да викаме за помощ. След половин час се отчаяхме. Седнахме на едни камъни да си починем. Едва ли щяхме да намерим някого. Наближаваше 13 часа. Изведнъж чухме звук на сечене на дърво. Хукнахме на там.

∆

Един възрастен мъж на около 30 с дълги черни къдрици* и белези по ръцете, най-вероятно трудови инциденти си сечеше дървета. Вив застана до него и попита:
-Français?
Мъжът я погледна не разбиращо. Очите му бяха змийско зелени.
-Ελλινικα?-пробва тя отново. Той я разбра.
-Казвам се Синис-каза на гръцки.-От помощ ли се нуждаете?
Ние кимнахме. Той кимна разбиращо и ни поведе към брега. Видяхме кораби. Няма да лъжа. Всички се зарадвахме. Но той продължи да върви. Стигнахме до два бора. Синис извади въжета.
-Кой иска да е първи?-каза той и се усмихна зловещо. Осъзнахме в каква голяма беда се озовахме и откъде е получил белезите. Изведнъж боровете ми станаха зловещи. Нико ни погледна с тъмните си очи и измърмори тихо:
-Нали ви казах....

________________________________
*Древната представа за герой