Дъщерята на огъня

XI. Хей, кой е добро момче? Не и ти. Определено не и ти. Аааааа!

Ди Анджело се събудиха. Закусихме с останалато от вечерята.
-Нико, искаш ли да те свържа с Уил?-попита Вив и се заигра с жезъла си. Най-често докосваше нещо, което мязаше на къща нарисувана отгоре.
-Да-отвърна той простичко.
-Вив. Откъде извади този жезъл по-рано?-попитах.
-Помниш ли нещото, което приличаше на свирка и го носех на врата си?
-А-ха?
-Ами това е жезъла...-обясни тя и двамата с Нико се запътиха надолу по хълма.

∆

-Къде отиват?-попитах Бианка, която седеше до мен.
-Надолу е брега. Сигурно там.
Не добави нищо и си извадих едно трънче от крака. Имаше много пръчки край нас.
-Това беше самоубийствено, Анабел. Беше ли необходимо?-запитаме тя след десетина минути.
-Не... Да!-обърках се.-Мисля, че се наложи.
-Вив приятелка ли ти е?
-Тя е най-добрата ми приятелка!-възкликанах. "Нямам други приятели" добавих тъжно мислено.
-Не в този смисъл. Като φιλενάδα*-поясни тя и ме погледна многозначително.
-Не.
Бианка се загледа в мен преценяващо. Имах чувството, че черните ѝ очи ми бъркат в душата и се опитват да изкопчат тайните ми. Стори ми се, че усетих нещо зад нас.
-Ти усети ли го?-прошепнах.
-Кое?-притесни се тя.
-Нищо, сигурно ми се е сторило-излъгах. Сигурно беше Вив, която се опитваше да ни стресне. Обичаше да го прави.-А ти имаш ли някого?
-Не. Слушала ли си t. A. T. u?
Поклатих глава. Чух нещо да пристъпва зад нас.
-Добре, Вив...-обърнах се и видях гигантско черно куче. Очите му грееха като два адски въглена. Изпищях от страх и станах. Бианка се обърна моментално.
-Стигийско куче-измърмори тя.
И двете не можехме да се бием. Аз попринцип, а тя беше сънена още. Изглежда то разбра колко сме се уплашили и скочи към мен. Слава на боговете, Бианка ме дръпна преди да стана 70 килограмова кучешка гранула. Тя стана и хукна надолу. Аз не дочаках покана и хукнах след нея, а кучето-по петите ни. Изведнъж Бианка спря, а аз се блъснах в нея. Погледнах надолу и разбрах защо е спряла. Бяхме стигнали до пясъка, а по него имаше много остри неща. Мислеше за краката ми. Преди да се реша да мина един черен меч се заби в стигийското куче.

∆

-Божества, Бианка!-възкликна Нико, взе си меча и прегърна сестра си.-Добре ли си?
Тя кимна уплашено.
-Къде е Вив?-попитах.
-На брега-отвърна той.-Ти добре ли си?
Погледнах си краката, извадих трънчетата и кимнах.
-Говори ли с твоя принц на бял кон?-попитах.
-Моля?-попита Нико неудобрително, намръщи се и си оправи тениската с череп.
-Говори ли с Уил?-поправих се набързо. Той ме плашеше. Не като Бианка все едно иска да знае тайните ме, а все едно ще ме убие. Сестрата ди Анджело ми плашеше психиката, а брат ѝ-физическото тяло. Просто супер.
-Да.
Зачакахме Вив. Ти се върна след половин час с багажа ни. Заради краката ми се забавихме като избирахме най-не острия път. Намерихме такъв и отидохме до корабите. Бианка ги огледа.
-А сега какво?-попита тя. Аз се запътих към четвъртият. Огледах го внимателно. Имаше издраскан хикс.
-Качвайте се-казах.-Да не мислите, че се бавих толкова време на един кораб?
Вив се усмихна като котка(Може би, защото е наполовина котка). Направи заклинание и възстанови платната. Четиримата се качихме. Разгледах набързо устройството на кораба.
-Компас, някой?-попитах.
-Ориентирай се по слънцето-каза ми Вив. Завъртях рула, молейки се да знам достатъчно добре географията.

______________________________________________
*girlfriend