Дъщерята на огъня

I. Десертчета и птичи пера

 Застанах пред вратата на къщата на приемното ми семейство, готова за поредния скандал. Въздъхнах и отключих. Оставих раницата си и веднага чух крясъка на приемната ми майка, Ана:
-Анабел! Защо не взе Матей?! Сега ще се прибира сам-самичък!
-Той е на 20. Не се нуждае да го прибира някой-оправдах се тихо. Почувствах затопляне на ръката, но го подтиснах. Не исках да се случи. Не и отново.
-Не ми противоречи! - отвърна тя. -Кажи ми защо те взехме и защо още те държим тук?
-Взехте ме от съжаление и ме държите тук, защото сте добросърдечни - издекламирах заученото през последната половин година.
Лично аз не виждах нищо добросърдечно в приемните ми родители-Ана и Даниил-и брат-Матей.
-А ти не заслужаваш, защото...? -попита жената. Исках да й отговоря нещо хапливо, но се сдържах.
-Защото съм неблагодарна нехрани-майка-отвърнах. Отговарях това, защото са твърде стриктни и вярват в перфектното християнско семейство. Но защо се оплаквам?! Животът на примерната ми сестра е далеч по-гаден. Всъщност тя е MtF транс, но непрекъснато останалите й викат "той". Толкова по въпроса със семейството. Ана се зарадва и рече:
-Прекрасно! Сега се качвай при брат си!
Тихо я поправих:
-Сестра си.
-Какво каза?
-Че ъъъ... сте най-доброто семейство, на което човек може да се случи? - наум добавих, че предпочитам да гния с всички демони и дяволи в деветия кръг(ако има такъв) на Ада.

∆

 Качих се горе.
- Хей, сис! - поздравих я с любимото ѝ обръщение.
Не получих отговор. След кратка пауза попитах:
-Какво ти казаха?
-Че съм момче с перука -измърмори тя.
-Ако ти си момче с перука, те са свине с перука-отвърнах в опит да я успокоя. Йоана, примерната ми сестра, се усмихна. - Плюс това ти завиждам на косата. Дълга, права и тъмна.
 Йоана се усмихна съчувствено на последното, подсмръкна и стана.
-Благодаря - каза тя.
-Искаш ли да те гримирам?
Отдолу се чуха звънецът и гласът на примерната ми майка:
-Няма ли да направиш поне веднъж нещо полезно, като отвориш вратата, например?
-Отивам-отвърнах притеснено. Излязох от стаята, опитвайки се да не обръщам внимание на въпроса на Йоана - "Откъде знаеш за гримовете ми?!". Погледнах през шпионката и отворих.

∆

Там стоеше момиче.  Черната й, къса до рамото коса беше рошава като на кокошка, а котешкозелените й очи се стрелкаха притеснено. Едната й ръка стоеше в джоба, а другата-барабанеше нервно по куфар. Вив(Вивиан), най-добрата ми приятелка.
-Какво става? - попитах я.
-Идвай! - отвърна тя.
-Къде?
-Нали каза, че искаш друго приемно семейство.
-Тихо, ще вземат да чуят!-изшътках ѝ и допрях пръста си до устните ѝ. Тя го избута.
-Намерих ти. Така че стягай си багажа и да тръгваме.
-Къде?-притесних се.
-Ти си стегни багажа и после разпитвай.
-Това не звучи добре.
Виви не отговори. Направо нахълта в трапезарията, от която долетяха яростните крясъци на Ана.

∆

Качих се горе в стаята ни. Натиках в раница всичко най-важно. Свикнала съм да пътувам много, така че нямам много неща. Прегърнах Йоана и ѝ казах:
-Ще ми липсваш, сис.
- Къде отиваш? - погледна ме объркано тя.
-Ще имам ново приемно семейство.
Стори ми се, че рече:
-Късметлийка-после отвърна на прегръдката.
-Ако някой ти каже нещо, затапи го.
Тя кимна. Оправих си шала на косата. Закопчах раницата и слязох при Вив. Даниил и Ана бяха усмихнати и то не саркастично или изкуствено, както обикновено, а от щастие, сякаш заминаването ми е най-хубавото нещо на света. Единственото, за което съжаляваха-ако имаше такова-то беше факта, че сега нямаше да получават пари за мен или приятелите им да ги хвалят за добрите им сърца. Виви ме замъкна много бързо навън, така че имах време да изкрещя:
-Сбогом! Няма да ми липсвате много, мамо и татко!
Вив извика такси и двете се качихме. Тя каза нещо на шофьора и той запали колата. Потеглихме. По пътя засипах приятелката ми с въпроси за новото ми семейство и къде се намира то, но тя мълчеше и се оглеждаше притеснено. Накрая не издържа и ми предложи да си взема десертче от раницата ѝ, вероятно за да ми запуши устата. Почнах да ровя вътре и попаднах на брошура, нагъната на три. Извадих я и се зачетох. Беше изцяло на английски.  Не разбрах много, но си преведох думите "Артемида", "избор", "твоето бъдеще" и "без момчета". Видях и снимки на мoмичета с опънати лъкове.  Реклама на девическо спортно училище може би?
-Хей! Това е лично! - скара ми се Вив, издърпа ми я от ръцете и я натика обратно в раницата. Извадих шоколадово десертче от чантата ѝ. Докато го отвярах, тя започна да рови усърдно из устата си. Като че ли хвана нещо. Започна да дърпа. И то не все едно дърпа зъб или дъвка, а нещо друго, най-вероятно нещо, което не е предназначено за ядене. Заболяха ме зъбите като я гледам как си рови из устата. Най-сетне тя го извади. Оказа се.... Птиче перо. Мигом ми се отяде и върнах десертчето в раницата.
-Какво?-попита тя.
-Нищо. Просто извади птиче перо от устата си.
Тя се направи че не ме чува.
 По някое време колата забави ход. Спряхме, взехме багажа си и слязохме... на летището.