Дъщерята на огъня

XIII. О, сериозно ли?

След известно време излязохме на сушата. Вив седна на слънце, превърна се в петниста котка и започна да се ближе. Бианка си изстискваше косата, а Нико си проверяваше нещата в джобовете. Вместо пясък, на земята имаше камъни, което си беше добре дошло. След известно време Вив вече реши, че е суха и стана човек.
-Бианка?-попита тя. Дъщерята на Хадес кимна.-Да отидем да потърсим град или село?
-Става-отвърна Бианка и двете се запътиха навътре в гората. Загледах се в Нико. Реших да се престраша.
-Ти си едно от онези емо момчета, които гледат аниме, нали?-попитах.
-Извинявай?!-възмути се той и пак ме погледна. Богове, все едно Тартара е в очите му!
-Съжалявам.
Двамата мълчахме известно време.
-Как е Уил?-пробвах отново. Косата ми беше суха и се опитвах да не допира до земята. Защо ми трябваше да не я режа?!
-Добре-отвърна той лаконично. Започнах да си играя с камъните.
-Знаеш ли за това с баща ми-поде той след петнадесетина минути.-Той наистина не обича жена си, но едва ли би обърнал резбата.
-Защо смяташ така?
-Той не е от хората, които биха изневерили-Нико завъртя пръстена си с череп.-А и бих усетил, ако имаше партньор.
Видяхме Вив и Бианка да тичат към нас и прекратихме разговора.

∆

-Видяхме камбанария!-извика Вив. Четиримата тръгнахме към мястото. Тревата беше много висока и затова внимавахме къде стъпвахме. Слънцето беше в апогея си и не ни жалеше. Мястото ми изглеждаше ужасно познато. Когато стигнахме до селото, видяхме, че беше изгоряло навсякъде. Навлизахме навътре. Видяхме полуизгоряло италианско знаме, непогребани човешки скелети и недоизгорялата рибарска къща. Спуснах се към нея. Чух Вив да ме вика по име. Отворих си раницата и извадих ключовете си. Месинговият. Отключих. Другите ме зяпаха учудено. Влязох вътре. Същите лилави стени. Знаех, че никой няма да ми отговори, но все пак извиках:
-Madre?* Роза?
Стенния часовник тиктакате тихо. Качих се горе. Влязох първо в стаята на майка ми и баща ми. Видях стара снимка. Аз, те и Роза. Прегърнах я и заплаках.

∆

Някой ме прегърна в гръб. Миришеше на жасмин. Вив. Седяхме така известно време.
-Искаш ли да излезем?-попита вещицата.
-Не-изхлипах.-Искам да видя стаята си.
Дъщерята на Бастет ми помогна да стана. Извадих снимката от рамката и я взех в ръката. Влязохме в стаята на Роза. Там имаше много снимки. Главно на нея самата. Наистина беше боядисала косата си в ярко розово. Видях доста с Виктория, дъщерята на бакалина. Взех я. Видях наша. Странно. Не си спомням да съм си я постригвала късо. Може би просто съм забравила. Взех и нея. Влязох в старата ми стая. Тя беше най-изгоряла. Нямаше нищо непокътнато. Излязохме навън.
-Тук ли си живяла?-попита Бианка. Кимнах.-Пожарът.... Ти ли го предизвика?
Поклатих глава.
-Хайде. Да се качим на онзи хълм-каза Нико.-Тъкмо ще си достатъчно далеч от дома си и ще огледаме за друго село.
Минахме през селото. Видях, че пожара е започнал от бакалията. Горката Виктория. Тя беше добро момиче. Имаше къдрава коса и приличаше на сладък кокершпаньол. Качихме се на хълма. Другите заоглеждаха. Аз точно тогава намерих да изтърва снимката със семейството ми. Наведох се в тревата и я затърсих. Намерих снимката и тръгнах да ставам. Тогава чух заплашителен момичешки глас да говори на италиански зад нас:
-Аз съм Касандра, принцеса на Подземното царство. Обърнете се наобратно и се идентифицирайте.
Изпълнихме инструкциите. Пред нас стоеше момиче с шлем. Държеше два кинжала и до нея имаше летящ меч. Изведнъж тя се хвърли шлема. Не можах да повярвам на очите си.

_______________________
*майко