На Бързи Обороти * Книга Трета

Untitled Part 1

Алън

Килията миришеше на урината и повръщаното на Хънтър. Той сега спи в ъгъла, с гръб, опрян на стената, докато аз се въртя на твърдата пейка, опитвайки се да застана в някаква удобна позиция.

Снощи с него се озовахме на пристанището, на място, където се организират незаконни боеве. Изведнъж нещата излязоха от контрол и ние с Хънтър бяхме принудени да се бием, за да се защитим. Някой обаче беше сигнализирал в полицията и за минути района бе отцепен от десетина патрулки с въртящи се буркани. Шибаният звук на сирените все още кънти в главата ми.

Имаше момчета, които не бяха за първи път на сбирката и бързо се покриха между контейнерите или изчезнаха с колите си. Аз също бих се измъкнал, но Хънтър- глупавия ми приятел все още размахваше бухалка над едно от момчетата, цялото в кръв. Добре, че захвърли дървото преди да щракнат белезниците около ръцете ни. Силно се надявам човека да е жив.

- Колко е часът, Палмър?- дрезгавия глас на Хънтър оттеква в тишината- Мамка му, главата ми се пропуква.

- Шест сутринта, Демпси- въздъхвам шумно.

- Скоро управлението ще се напълни с ченгета, идващи на смяна- той плюе по мръсния под- Виж, трябва да се разберем какво да им кажем...Версиите ни трябва да съвпадат.

Поглеждам го със стиснати зъби.

- Какво ти стана, човече, защо измъкна бухалката и започна да налагаш хората?

- Вярвай ми, не знам как се получи. Вярно взех малко трева от Стив, но бях в кондиция...Какъв беше този адреналин?...Нали няма да ме издадеш?- сините му очи прогарят дупка в мен.

- Знаеш отговора на този въпрос- отговарям и той се усмихва доволно. Ох, какво да го правя. Познавам го одавна и сме приятели от десетгодишни. Покривали сме се и двамата в белите.

- Ще кажем, че сме били пияни и сме дошли по средата на боя- не знаем как и кой е започнал разправията.

- Но ще открият отпечатъците ти по бухалката, не разбираш ли?...И дано този човек не е...- не смея да кажа опасението си гласно.

- Не говори глупости, Алън- приближава до мен приятелят ми- Ще кажем, че е припаднал.

- Надявам се да си прав- поклащам с глава.

Два часа по- късно, както Хънтър предполагаше- ни завеждат в различни помещения и ни разпитват надълго. Когато накрая излизам - срещам укорителния поглед на баща ми. Как, мамка му?