мисли и поезия

12.04

Цветната градина се бе изпразнила. Вече нямаше никой на голямата маса. Чуваха се само вълните на морето и песните на птичките, обитавайки земния рай.
Той ги наблюдаваше вече час и се изумяваш все повече и повече, наблюдавайки как неговото слънце не се уморява да грее дори през нощта. Двете със сестра му бяха седнали близо до морската вода и разговаряха. Ада беше решила да говори с нея, да ѝ помогне. Сестра му се измъчваше от седмици, но на кого можеше да каже. Родителите им макар и любящи имаха доста различни виждания от 21-годишната си дъщеря, Ника. Тя искаше да сподели на някого, да бъде чута, разбрана. Имаше нужда от грижа, но гордостта ѝ беше малко по-голяма в случая.
Затова само Ада можеше да помогне. Тя винаги го правеше. Където и да отидеше излъчваше светлина и обич. И този път не бе по-различен.
Ника внезапно стана, но вече с усмивка на лице, прегърнала Ада. Тя бързо изтича и само ми  помаха.
Слязох при Ада. Беше останала на метри от брега, но сякаш танцуваше във вълните. Буйните ѝ къдрици се спускаха по изгорелите ѝ рамене, които вече не бяха толкова червени, даже напротив. Беше започнала да хваща тен. Косата ѝ бе изсветлява още и в момента бе придобила медено рус цвят. Ставаше по-красива с всеки ден от запознанството ни.
Когато седнах до нея на тревата, тя се обърна плавно към мен и ме дари с мека усмивка и поглед, който този път не можах да разгадая.
- Хей. - прошепна тихо тя, премествайки кичур коса зад ухото си.
- Благодаря ти.
Хванах ръката ѝ и леко я милвах. Тя обичаше това, усмихна се, поглеждайки ме с дълбоките си очи и отново се обърна към морето.
Оценяваше малките жестове, държане за ръце, целувка по челото, писмата, спонтанните изненади и дори просто една прегръдка.
Човек лесно можеше да я зарадва, тя обичаше всичко. Ако трябваше да я опиша с една дума, това е обич.
Умееше да обича, да помага, да изслушва, разбира и говори.
Чудех се дали знае, колко всъщност е специална. Колко е ценна за всеки, заобикалящ я.
- Сестра ти е добре. - гласът ѝ бе тих, изпълнен с мир.
Отново се обърна към мен, седна по турски и се облегна на коляното си. Хвана ръката ми, обгръщайки я с меките си длани и започна да рисува с пръсти по нея.
Беше едно същинско малко дете понякога, обичам това в нея. Тази чистота, честност и енергия.
- Няма за какво да се тревожиш. Справила се е с всичко сама, но имаше нужда просто да сподели с някого и да се успокои, че е постъпила правилно.
Усмивката ѝ засия отново.
- Намерила си е приятел и сме поканени на вечеря другата сряда у тях.
- Не знаех. - направих опит да се усмихна без да ами проличи, колко гадно ми стана. - Ще отидем разбира се.
Осъзнах колко малко знаех за сестра си, мислех, че я познавам най-добре.
- Как го правиш? - попитах объркан, но пълен с любопитство.
Тя ме погледна объркано и не разбра какво имам в предвид. Нима слънцето не знаеше, че пръска толкова много светлина, помагаща на всички цветя да разцъфтят и да бъдат най-добрата и красива версия на себе си . Нима не знаеше, че е толкова нужно.
- Винаги успяваш да прокараш светлина дори в най-големия мрак.
Тя ме гледаше задълбочено, сякаш плуваше в очите ми.
- Как успяваш. Винаги грееш, винаги успяваш да откриеш пътя до всеки.
Тя се усмихна и наведе глава. Изчерви се. Винаги правеше така, когато получи хубав комплимент, такъв, който оставаше дълбоко в съзнанието и сърцето ѝ и предизвикваше топла вълна на щастие и удовлетворение.
- Обичам да помагам, да карам хората са се чувстват по-добре.  Когато се научиш да чувстваш и разбираш какво и защо чувстваш, всичко се нарежда. Вече всеки път ти се струва като пъзел, който ти просто трябва да наредиш.
Думите ѝ просто се лееха като песен. Сякаш винаги е знаела това. Но не успявам да разбера нещо.
- Но как успяваш да намериш пътя до всеки?
Направих кратка пауза, обмисляйки какво точно иска да питам.
- Защо всъщност го правиш?
- Защото всеки има нужда да бъде чут и разбран. Хората имат нужда от опора и сигурност. Комфортно място, където да се сринат без да се страхуват, че някой ще ти съди, или там където ще сияят с пълния си блясък, без да се страхуват, че ще заслепят някого.
Беше права. Всички имаме нужда от такива хора. Хора Слънца, които просто топлят с прегръдката си и светят с усмивката си.
- Освен това... - започна плахо, тихо и отново с лице към омайната гледала на сливащо се море и небе.
- Повечето от тези хора си имат само мен или мислят, че могат да споделят само на мен.
Тя се усмихна мило на себе си.
- Така не изтощаваш ли себе си твърде много? Не губиш ли малко по малко енергията си?
Бях объркан. Как може да имаш толкова много енергия, която да влагаш в изслушване на проблемите на другите.
- Ако знаеш, че си единственият пътеводител на опасно безлюдно място , не би ли помогнал на този човек, без да го оставяш да се скита? Не би ли му показал пътя? Не би ли го потърсил с него?
Примерите ѝ ми бяха любими. Харесваше ми да виждам нещата през нейния начин на пречупване.
-  А как знаеш кой е пътя?
- Затова няма правила, всеки житейски път е индивидуален, обзет с хиляди пътища или пък с полета, с една единствена пътечка. Винаги е различно. Заедно намирате пътя.
Това беше тя. Едно слънце, опитващо се да огрее навсякъде и да дари всички с топлината и светлината си.
- Ако мога да подпомогна разцвета дори само на едно мъничко лале, ще се раздам на макс. Може да звучи глупаво и твърдоглаво, но това съм аз.
Тя изправи глава и погледна към безкрайните вълни.
- Не е глупаво, но цялото това нещо... Цялото това натоварване не носи ли много белези и рани, много следи, които остават?
- Разбира се, че носи. Но всеки белег и момент, носят своята история. Цялото това са спомени, опит и преживявания, които трябва да бъдат такива, забележими и незабравими.
Ако се страхувах от няколко капки кръв, нямаше изобщо да посягам към дивите, но и най-красивите рози.