мисли и поезия

В сънищата

След всяка сутрин, когато не беше с мен, се събуждах с надеждата следващата вечер да си с мен дори само в съня ми. Дори да не помнех всички сънища, щом ти беше там, знаех, че е било хубаво.
Тъжна усмивка се изписваше на подпухналото ми лице рано сутрин.
Свивах се в леглото си, увивах се в юргана си и прегръщах възглавницата си, представяйки си, че си при мен.
Отново дори извън съня.
Да това ме успокояваше, даваше ми сигурност и спокойствие.
Но правилно ли беше?
След това настъпваше тъгата...
Тъгата, че не е реалност...
че е само сън, просто представа...
Обичах тази болка.
Да си представям пак и пак, а когато се подминем само мек поглед да е помежду ни.
Да се тормозя пак и пак, че не е така, че не беше, а може да бъде.
Само ако можех да видя мислите ти, само за минутка време. Само колкото да разбера има ли нещо и при теб, чувстваш ли поне нещо мъничко или дори не ме  забелязваш...
Какво би променило това ли?
Би помогнало да продължа, независимо с теб или не.
Да спра тази така искана болка.
Защото грешката ми не беше, че се влюбих в теб.
Не...
Беше, че повярвах, че ти също може да се влюбиш в мен.
Мисълта, че ако искаше да говориш с мен...
Това ме подлудява.
Но знаеш ли защо, защото и аз можех да го направя, но не го направих...
Значи може и ти да разсъждаваш така...
Така се върти един омагьосан кръг, който се върти пак и пак. Наранява, но и дава...
Болката...
Тя не е обикновена. Тя променя.
Да може да разбива сърца, но отваря очи, затова се надявам, ако сърцето ми бъде разбито, поне очите и душата ми приемат всички уроци, които трябваше да видя преди, но бях заслепена.
И въпреки всичко, благодаря.
Благодаря ти, че можех да усетя комфорт с теб, макар и да не знаеше.
Благодаря ти, че беше с мен в късните дъждовни вечери...
Тук в мислите ми, при мен.
Благодаря ти, че те има, дори да те няма точно тук до мен.