Русото момиче седеше на дивана в красивия си апартамент и гледаше през огромният прозорец. Целият Ню Йорк беше пред нея.
Една сълза се плъзна по бледата кожа на Екатерина и падна на белият ѝ суичър.
- Недей да тъжиш. - каза най-добрата ѝ приятелка и седна до нея. - Той вече е минало. - Алекс подаде чаша топъл чай на Екатерина и отпи от своя.
- Така е... - промълви тя съсредоточена в небето, пълни със звезди. - Но... не искам.
- Ще мине. - хвана ръката ѝ. - Да ще отнеме време... но ще мине.
- Не може ли просто да свърши сега? - прошепна Екатерина и се обърна с тъжен поглед- Не искам да мисля затова, но не мога.
Тя сведе глава и качи краката на дивана. Сви се, колкото можеше. Винаги правеше така, когато се чувстваше слаба и мислейки, че не може да направи нищо
- Ти не си виновна. Ти просто го обичаше твърде много. - Алекс повдигна главата на приятелката си и погали дългите ѝ коси. - За теб просто той беше всичко. - прегърна я.
- Точно това беше проблема. - промълви Екатерина и погледна Алекс.
- За него ти също беше всичко. Това беше истинска любов.
- Затова и се разделихме. - прекъсна я Екатерина. - Не може някой да е целият ти свят, не е добре за самия теб...
След тези думи Екатерина стана от дивана и отиде до прозореца. Вгледа се във всеки малък детайл.
- Така и двамата изгубихме себе си, а сега изгубихме и единственото, което имахме докато бяхме заедно...
Загубихме се един друг. Вече нямаме нищо, нито той - мен, нито аз - него.
YOU ARE READING
мисли и поезия
PoetryКъсните вечери и дълбоките мисли, изляни по различно време и различен начин. Просто започвам да пиша и всичко потръгва само. Където мозъкът и сърцето се събират, но сърцето води, а умът предпазливо пази своята половина. Изляни чувства, под формата...
