мисли и поезия

(29.05) Къде си?

В тихата нощ.
Спокойствието, което можеш да чуеш...
Тишината, която можеш да видиш...
Там някъде е тя, истинската същност. Истинското аз.
Но как да стигна до там?
Къде е това "там"?
Къде съм аз сега?
Как да прекося този път?
В правилната посока ли съм?
Какво щеше да е само ако беше?
Какво е сега?
Какво е било преди?
Каков ще е?
Ами ако беше? Ами ако е?
Дали щеше да го има този трепет...
Това чувство...
Но какво е всъщност това чувство?
Празнота? Лутане наоколо? Търсене на "правилното", но всъщност време страх. Страх от това какво би било само ако беше?
А аз? Аз къде съм? Някъде посредата. Някъде между реалността и въображението. Дали е страх или увереност. Любов или омраза. Щастие и тъга. Дали съм някъде там, посредата.
Не...
По-скоро във всяка крайност. Навсякъде.
Желанието да тичам просто на някоя поляна. Да се радвам на небето.
Дали е изгрев или залез, дали са звезди, слънце или луна, или прости облаци дори и уютната мъгла.
Просто да съм там. Просто там...
На плажа, където пясъка гали кожата ми, а морето хипнотизира ума ми.
Където слънцето ме прегръща и оставя белези и марки по кожата ми.
Тогава е спокойно. Мисленето секва. Остава само красотата.
Красотата на това кожата да изгори, защото макар и слънцето да е силно, болката от топлината е хубава.
Красотата на това, косата ти да се накъдри, да се изруси и да мирише на сол.
Красотата на това да си просто облекчен и спокоен, че си там.
Седящ на мястото на спасителя, с широка тениска, разпиляна коса, без капка грим с още сънен поглед, чакащ изгрева или изпращащ залеза.
Но къде си?
Къде си мое "аз"?
В шумния град си също...
Където можеш да получиш всичко. Не само материално, не става въпрос за работа, луксозни магазини или събития. Не.
Какво е големия град?
Натовареност, шум по градските улици. Всичко се случва толкова бързо. Разминаваш се с милиони хора. Хора със свои собствени истории. Всеки със своя аз. Всеки вглебем в себе си. Всеки - център на своето собствено съществуване.
И защо ти харесва това?
Защо ли? Това е мястото където можеш да се скриеш. От всеки. От проблемите си. От мислите. От чувствата. От болката. От себе си...
И все пак.
Отново.
Къде си?
Аз къде съм?
Ще те видя ли някога?
Ще стане ли това, което трябваше да стане, ако беше станало?
А да не би да си тук? Аз ли съм?
Това ли е?
Тук някъде, където бях и ще бъда, но не съм.
Тук където усмивката не пада, а сълзите не спират.
Ами спокойствието, уюта, грижата?
Къде си?
Дом...
Къде може да е вкъщи, когато не си вкъщи?
Дали домът ти е вкъщи?
Щастлив ли си, когато си щастлив?
Тъжен ли си, когато си тъжен?
Тук ли си, когато си там?
Ами това...
Наистина ли искаш някого? Наистина ли търсиш някого, или просто търсиш себе си?
Страх те е.
Страх те е от тях.
Страх те е от теб.
Как е възможно толкова рационално мислещ и предпазлив човек, да се превръща в малко наивно дете, когато стане така.
Как е възможно от пълна енергия, обич и чувства да се случи така?
Да се стигне до там?
До безразличие, раздразнение.
Не.
Просто страх
Как е възможно да са такива желанията.
Първо желание за живот.
Не просто съществуване.
Не, говорим за живот.
Нови неща, нови места, нови преживявания, нови хора. Нови емоции. Интерес към всичко всичко. Желание за всичко.
Как е възможно от това да стигнем до това?
Желание да бъдеш просто предмет. Предмет, който просто е там. Наблюдава. Нищо не казва. Никой не го вижда. Никой не го забелязва. Той просто съществува.
Какво е това?
Каква е разликата между "всичко" и "нищо"?
Каква е разликата между нас?
Какво е различно между
аз и мен?
Къде е?
А аз къде съм?
Ще бъда ли това, което знаех, че трябваше да съм, когато бях, а не съм?