мисли и поезия

прозорецът

Понякога трябва да затвориш прозореца, колкото и да е хубава гледката...
Нали така беше?
Всички това ми повтаряха, но никой не ми даде истинската причина, различна от тази, че това е най-доброто за мен.
Защо реално беше най-доброто?
Никой не ми каза какво реално се случваше, ако избера да продължа да гледам през отворения прозорец.
Нима така изборът беше честен?
Затова сега аз ще ви кажа, какво ще се случи  ако оставите прозорецът отворен, смао и само да се полюбувате на красотата отвън.
Както направих аз...
Твърдоглава съм си, не послушах другите и не само, че не затворих този малък портал към продполагаемия ад, за мене рай, но и останах дълго да му се любувам.
Никой обаче не ми каза
за студа, бурята и хаоса,
които ме очакваха след залеза.
Студеният вятър, който караше цялото ми тяло да трепери.
Тъмнината, която обгръщаше всичко и погубваше всеки плам.
Но най вече бурята, тя носеше хаос, не само навън, но и вътре.
Чували ли сте за кълбовидни мълнии.
Аз бях, но каква е вероятността точно пък на мен да се случи?
Ами явно достатъчно голяма...
Видях прииждаща светлина за части от секундата, а след това си спомням само как паднах на пода и всичко стана черно...
След малко се събудих.
Всъщност не знам колко време съм била в безсъние.
Бавно станах и се огледах около себе си.
Целия уют, топлина и светлина се превърнаха в тих и горчив спомен, който бе заседнал в гърлото ми и натякваше грешката ми.
Затворих прозореца.
Но още беше студено,
листите бяха разпилени по пода, а свещите бяха изгасени.
Топлината и в мен бе изчезнала, безпорядъка ме бе заобиколил,
а пламъкът ми бе изгаснал.
Сега вече знаех
защо трябва да затварям прозореца и при най-красивите гледки.
Нямаше нищо общо с гледките, а с мен - човекът в малката стая, който бе създал своя  собствен малък рай, имайки само толкова малко.
Отне ми време, но успях да изградя моето кътче отново.
Топлината и светлината от свещите галеха кожата ми, сякаш всичко си беше както преди.
Само едно нещо не беше
и това бях аз.
След удара от гръмотевица ми остана белег.
Явно шансът да те удари кълбовидна мълния е също толкова малък, колкото да оцелееш след такава, но очевидно достатъчно голям. Белег, който ще нося до края на живота си като история и урок.
Та каква всъщност е поуката от цялата тази история?
Целия казус не трябва да ви кара да се съсредоточавате над възможността да се любувате на красотата отвън, а да пазите тази вътре.