мисли и поезия

Денят в човека и човекът в деня

Късна вечер, топла и уютна. Сутринта мек изгрев, озаряващ косите ѝ, разпилени по цялата възглавница. Слънчевите лъчи, които просто вдъхваха енергия, щастие и обич на растенията плахи да се отдадат на своите слънчеви бани.
По-късно буря сполетя града. Но не бе като обичайните. Когато я погледнеше не виждаше хаос, разруха и гневът на природата.
Беше по-скоро плач, сякаш се бе сринала, тук таме някой гръм, тих, като глас в пустиня.
Привечер бе живописният залез, описвайки картина на някое магично царство. Сякаш пламъци в небето танцувах, заедно с розовите облаци разполагащи се в този малък оазис на емоциите.
Нощта бе тиха, но пълна с потайност и загадъчност.

Такава бе и тя в последно време. Опитваше да огрее навсякъде. Да направи всичко, което трябва и иска. Да потърси начин и тя все доволна, да сред другите, да пробва нови неща, да помогне на всички.
Това да опитваш да си навсякъде полезен, достатъчен, само за да докажеш, че си достатъчен на себе си, излизаше извън граници. Тя беше слънцето, пръскащо обич и подкрепа, грижейки се за всеки странник, споделил мъките си, без да може пряко да помогне, а само да изслуша.
Но забравяше нещо...
Слънцето също имаше почивка, то вечер се отдаваше на спокойствие, отдих и грижа за себе си, нещо, което тя забравяше. Но така беше, колкото повече хора, толкова повече време. Време, което просто се стичаше между пръстите ѝ, оставяйки я без сили след всяка случка и разговор.
Но нима можеше да ги остави, някои от тях само нея си имаха, само на нея можеха да кажат или просто ѝ се бяха доверили.
Как можеше да ги отпрати, когато знаеше, че тези усилия можеха да помогнат дори само на един, това ѝ бе достатъчно...
Красиво и благородно да, но винаги има "но".
Я един момент губеше плам, бе толкова уморена, изтощена и дори понякога наранена.
Просто сядаше в някой удобен ъгъл на пода и гледаше в небето просто да мине по-бързо. Тихо се свиваше обгръщайки краката си и полагайки глава на коленете си, няколко сълзи падаха от очите, в които все още блясъкът бе жив. Пламъкът може и да беше утихнал и може би дори изгаснал, но искрата играеше в очите ѝ, тук таме стреляйки с някой остър поглед към другите, използвайки защитна реакция, за която малко знаеха и още по-малко разбираха.
След всичко това заспиваше дълбоко, дишаше тежко, бълнуваше и често беше объркана щом се събуди. Първо бяха тежките сънища, колкото объркващи толкова силни с основни неща, носещи ѝ смисъл за всичко. След това идваше паниката от това че е спала 10-12 часа. Ставаше рязко, с идеята да започне да прави нещо, но в този момент ѝ се зависеше свят. Рязкото ставане, ниската захар и анемията си казваха думата, оставайки я безсилна пред импулсивната ѝ и безкомпромисна решителност.
Беше картинка, в която героят просто не желаеше помощ. Имаше нужда от грижа, но не егото и гордостта, а страхът и несигурността бяха фактор.
Нима беше достатъчна, за да бъде обгрижвана и обичана, както тя правеше?
Бореше се само не срещу другите толкова, колкото срещу себе си.
Настъпвайки с тишината се настаняваха и тревожните мисли, спомени и тревоги от миналото. Носталгията я забиваше в земята, изпадаща в състояние, готова да започне разговор последно състоял се преди месеци дори години.
Къде от желанието да бъде до този човек и да вървят заедно по пътя си, къде от жестоката нужда да си докаже, че не всичко бе свършило и, че време за реваншираме и оправяне на грешки има. Първо изживяваше всичко наново. Припомняше ви всеки миг, изживяване и ярък спомен с този човек. Гледаше снимки, чатове. Изживяваше наново всеки разговор и докосване.
Тя се хранеше не толкова от хората, а от спомените с тях.
Но за това никой нищо не знаеше. Знаеше как да пази това в себе си и да държи другите на границата, недопускайки ги да видят малкото момиченце, което просто седеше на прозореца и се измъчваше, че не може всичко за всички.
Не можеше едновременно да бъде всичко за всички, но тогава как щеше да накара другите да сияят от щастие?
Как щеше да им се докаже, че за обичаме тя бе достойна, какво още трябваше да даде от себе си.
В тези моменти просто лягаше на леглото сгушвайки се в леглото си, завита с топлият юрган, прегърнала любимата играчка, която беше с нея винаги, на която тя нямаше нужда да се доказва.
Тези нощи разкриваха толкова много. Мислите се лееха както звездите по време на метероитен дъжд. Макар цялата откритост и спокойствие на нощта, тайните, страховете и тревогата оставаха там, скрити в сенките, където просто си играха и разкъсваха ума на едно невинно, но тежко изстрадало създание.
Тогава слънцето се показваше на хоризонта и прогонваше неприятелите на мира и комфорта, носейки сигурност, че дори най-лошото не е края, и че слънчевите лъчите рано или късно винаги уведомяват за присъствието на слънцето