мисли и поезия

Един миг, равен на цял живот смисъл

Ако преди ми бяха казали, че само един момент може да промени всичко вероятно щях да се засмея и да подмина тези налудничави мисли. Така си мисли всеки, преди да го сполети тази некрасива съдба, особено в моя случай.
Белезите никога не лъжат. Те са най-искрената история, която тялото може да разкаже.
Моята история започва с един белег - тънка, неравна линия, изгорила лявата ми ръка. Започва там, където най-красивото нещо, което имах приключи. Тогава не го осъзнавах, сега обаче вечно ще помня този момент, променил целия ми живот и оставил най-големия белег. Белег, но не на ръката ми, а в сърцето и съзнанието ми. Този белег е единственият свидетел на миг, който промени всичко. Този макар и малък мълчалив разказвач на болка, загуба и любов, която ме научи да живея.
А това как започна всичко беше случайно - или поне така мислех тогава. Днес обаче вярвам, че тя винаги е била част от мен и знам, че ще остане такава завинаги.
Времето, прекарано с нея беше най-красивото нещо, което можеше да сполети човек като мен, поставил себе си в жестока рамка, обвита с шипове от страх и тътен на натрапчивите мисли. А тя...
Тя беше истинското олицетворение на свободата и хаоса, на духовната сила, която не подлежи на контрол. Беше всичко, което не разбирах - нейната безгранична вяра в живота, способността да се потопи в бурите на света и да бъде едновременно пълна с живот и спокойствие, извън всякакви рамки.
"Ние сме просто един кратък миг," казваше тя. "И в този миг се побира всичко, което сме. Нашата любов, нашият страх, нашата вяра."
Тогава тези думи звучаха като поезия - красива, но далечна. Днес те горят в съзнанието ми, толкова ясни, че сякаш ги чувам отново.
И знаете ли каква бе иронията? В крайна сметка аз бях причината този невероятен пейзаж да изгуби палитрата от най-красивите си цветове...
Една вечер, когато буря раздираше небето, тя седеше до прозореца, изглеждаше необичайно тиха.
„Днес не ми се излиза," каза тя. Аз я погледнах изненадано. Обикновено тя беше тази, която ме убеждаваше да танцуваме под дъжда.
„Но нали обичаше бурите?"
Тя сви рамене.
„Още ги обичам. Просто не ми се излиза."
Но аз настоях. За първи път почувствах, че разбирам нейния свят. Исках да бъда като нея - свободен...
„Доверявам ти се," казах, вярвайки, че това ще я убеди. Тя ме погледна неуверено, но аз продължих.
"Довери ми се и ти"
И тя го направи
Танцувахме под проливния дъжд. Небето гърмеше над нас, но за първи път не се страхувах. Почувствах се жив. Не просто съществуващ, а истински жив.
А тя...
тя беше странно мълчалива. Когато гръм удари близо до нас, видях как затваря очи и претръпва.
Прегърна ме силно.
„Радвам се, че най-накрая разбираш," прошепна.
Хванала ръцете ми, ме погледна в очите - онези очи, които побираха целия ми свят. „Обичам те."
Тя пусна ръцете ми.
Миг по-късно небето се разцепи на две. Този път аз затворих очите си, а щом ги отворих, тя беше на земята, неподвижна.
„Ние сме само един момент, но този момент е достатъчен да бъдем всичко." Това бяха думите, които кънтяха в съзнанието ми, когато вятърът заглуши виковете ми. Те ме раздираха отвътре - не само заради болката, а защото най-накрая ги разбирах.
Още усещам топлината на ръката ѝ, когато затварям очи. А когато ги отворя, виждам белега.
Белезите никога не лъжат. Те са искрената история, която тялото разказва. Но този белег не е всичко. Истинският белег е споменът за един момент, който промени всичко.
„Ние сме само един момент," казваше тя. „И най-красивото е, че този момент е достатъчен да промени цял живот."