мисли и поезия

10.02 17:17

Той я гледаше през прозореца как се прибираше. Чакаше я.
Беше дълъг работен ден, отново беше останала до по-късно, но не изглеждаше уморена. Продължаваше да сияе и да носи този неин пламък.
Носеше две големи торби в ръце. Беше напазарувала. Носеше и усмивката си налице. Кабелчето от слушалките ѝ се губеше в непокорната ѝ дълга коса. Поклащаше глава в ритъм и си тананикаше, въпреки тежестта на торбите. Дали трябваше да слезе да ѝ помогне, помисли си той, но продължи да я наблюдава в сянка. Влезе във входа на големия блок и изчезна от кръгозора му, а той зачака.
Опитваше се да долови всеки един външен шум. Механичността на асансьора потропването на токовете, шумоленето на ключовете и открехването на дръжката.
Извика името му, сякаш с усмивка. Възможно ли беше това изобщо, да продадеш усмивка на глас, на звук, на тон? Все едно го прегърна и дари топлината си.
Но той се опари.
Тя влезе при него и озари стаята.
- Хееей. - с разперени ръце тя тръгна към него, след като остави пазарските торби - Липсваше ми.
Тя го прегърна, сгуши се в него и изчезна в обятията му. Или поне опита. Той я прегърна сухо и направи физиономия.
- Прибираш се късно. - каза той с равен тон и сериозна физиономия. - Знаеш, че се притеснявам.
- Трябваше да отида да взема някои неща. - каза тя доволно и посочи торбите. - Ще си направим любимите ни неща. Макар и усмивката ѝ да не падаше, тя усещаше раздразнението му. Малък пламък трепна в многоцветните ѝ очи .
- Ако толкова се тревожеше можеше да дойдеш да ме вземеш с колата, а не да ме наблюдаваш като някой маниак през прозореца. - тонът ѝ стана твърд, а езикът - остър.
Той се изправи и застана до нея. Не каза нищо. Няколко секунди просто я гледа.
- Ще направя вечерята. - каза хладно тя и се обърна.
- Не... - измърмори той, но тя не го чу. - Трябва да поговорим.
- Разбира се. - обърна се тя, върна усмивката си и сякаш си затвори очите за коментарите му.
Отиде в кухнята и си пусна музика. Искаше да се разведри малко. Беше дълъг ден, но явно не това беше проблема. Тя се затвори за него. Не знаеше къде е в момента. Дали все още беше до перваза подпрян с недоволен поглед или се беше преместил. Може би беше в другата стая, зает с работата си или друго.
От своя страна той я гледаше, отново все едно се криеше. Нима не беше редно. Наблюдаваше движенията ѝ. Опитваше да я анализира, да я разбере. Да прочете мислите ѝ. Но тя не беше като другите, не беше толкова лесно с нея.
Лесно. Това ли беше думата?
Какво знаеше той за нея. Дефакто нищо. Празнота го изпълни. Две години и нищо.
В крайна сметка той излезе на терасата за да изпуши една цигара. Навик, с който и двамата се бореха. Битките обаче се отдаваха повече на нея.
Тя усети напрежението, погледна крадешком към него и видя цигарата в дългите му пръсти, плиблежаващи се до меките му устни.
Натъжи се. Не обичаше да го вижда такъв. Изпита вина. Разбираше го. Всеки прибягваше към някои грехове, когато не се чувства достатъчно силен.
Но какво беше точно сега? Дали наистина си струваше или просто той искаше да се отдаде на удоволствието. Не беше от най-борбените, но тя го обичаше и се опитваше да му помогне и приеме.
От всичките тези мисли се разсея. Миейки ножа се поряза. Дълбока рана се появи на лявата ѝ ръка. Тя бързо изми ножа от кръвта, след което се вгледа в раната. Обичаше тези моменти, знаеше, че ще остане белег и се усмихна.
Опита да почисти раната си, но изпита твърде остра болка и измрънка нещо.
Въпреки болката притисна хартиени салфетки към ръката си. Внезапно започна да ѝ причернява. Малко се замая. Бавно клекна до мивката и опита да се съвземе по-бързо.
В този момент той я погледна през рамо само за миг и веднага тръгна към нея.
За секунди се озова до нея.
Кърпата вече беше ярко червена. Веднага изтича и взе дебела марля, памук и спирт, за да превърже ръката ѝ. Макар и едва седяща тя опита сама да вземе марлята и да се оправи, но той не ѝ позволи. Издразни ѝ се, но беше повече притеснен.
Не обичаше това в нея. Не приемаше помощ, не искаше и не приемаше неговата помощ. Тя се изправи почти веднага след като направи възел над раната, за да спре кървенето, въпреки че той се опита да я спре.
Отиде до секцията в дневната и взе няколко хапчета в шепа и панически ги пъхна в устата си.
- Не е добре за теб да ги взимаш. - промълви тихо той и почисти ръцете си. - Знаеш го.
Погледна я право в очите. Очите, в които в момента се вихреше пожар, пожара от емоции. Страх. Тъга. Ярост.
- По-добре отколкото да припадна всеки момент. - възкликна саркастично тя и се върна към вечерята.
Отново загърби всичко. Всичко се трупаше. Момент по момент. Свада след свада. Докога?
Той знаеше, че ѝ прилоша вероятно не само заради порязването, вероятно не с беше хранила достатъчно. Все казваше, че понякога е твърде натоварено и няма време. Случвало се и преди. Имаше ниско кръвно. Беше анемична, а допълнителните фактори, предизвикани от ежедневието ѝ само допринасяха. Като кардиолог той се притесняваше. Беше твърде млада за такива тежки лекарства. Сърцето ѝ бе твърде крехко за тях.
Понякога ѝ се ядосваше, че пренебрегваше подобни ситуации, но в един момент просто забравяше.
Най-накрая вечерята беше готова. Тя приготви масата и го извика. Той седна и я изчака. Миришеше божествено, но не можеше да се наслади на това и да мисли за храната. Виждаше обаче очакването в очите ѝ. Беше се постарала. Той го знаеше. Беше вложила енергия, която той не знаеше откъде идва. Как не беше уморена?
Нагласи се да започне да се храни. Погледа го в очакваме на нещо.
Той вдигна поглед и се усмихна и благодари. Започнаха да си говорят. Първоначалните км разговори бяха съвсем повърхностни и базови. Когато вече се бяха нахранили започнаха да си говорят как е минал денят им. Неговите дни бяха еднообразни. Нямаше неочаквани неща в частната болница или пък във фитнеса. Поне той не го приемаше така явно.
Тя от друга страна винаги имаше какво са каже. Разказваше за новите проекти в компанията ѝ, за тренировките ѝ и дори за пътуването от вкъщи до робота и обратно.
Той забеляза, че е леко напрегната относно работата.
- Сега трябва да предприемем важен ход за един проект, но е много рисковано и целият отдел постоянно спори. - тя спря внезапно все едно е казала твърде много.
Той я погледна озадачен.
- Няма значение, няма да те натоварвам с такива неща. - каза спокойно и се усмихна мило.
- Но аз искам да знам. - той я погледна критично. - Интересно ми е.
- Не знаех, че се интересуваш от икономика вече. - бе изненадана от реакцията му, както и от тона си.щ, определено беше леко хаплив.
- Не знаех, че вече имаш тайни. - вмъкна той, преди да вземе последната си хапка.
Тя се втренчи в него безмълвна.
- Моля?
- Разкажи ми. - каза той и сложи дипломатично ръце пред себе си. - За колегите си, за проблемите. Защо не ми споделяш за тези неща толкова?
Определено целеше нещо. Какъв беше този тон.
- Не мислех, че би ти било интересно. Съжалявам. - започна със сух тон, но почувства вина. Ами ако наистина го интересуваше.
Около десетина минути му обяснява за новият им проект, но едва зачеркна темата с проблемите към него и повечето колеги. Той се правеше, че наистина се интересува и само чакаше това, за което да се захване.
- Знам, че онзи те кара до вкъщи. - каза остро той.
- Знаеш, защото аз съм ти казвала. - отвърна тя.
- Повече мъже не можехте ли да имате в екипа? - продължаваше и наблюдаваше как пламъкът в очите ѝ се разраства.
- Аз не наемам служителите в тази компания. - сопна се тя и продължи с отсервирането на масата. - Мислех, че след толкова време си запомнил длъжността ми.
- Знаеш какво имам в предвид. - изправи се. - Тази изкуствена любезност не ти ли прави впечатление?
- Ти пък кога се запозна с тях, че да съдиш така? - вече се напрягаше и започваше да чопли раната си.
- Не ми трябва много, за да разбера намеренията им. Мислех, че си по-умна, че да не се забъркваш с такива.
- Внимавай какво си позволяваш да говориш. - обърна с тя към него и всичко започна. - Не съм направила нищо нередно. Имам нормални отношения с колегите си и ако имам приятели сред тях, това не е случайно. Не знаех, че познаваш хората около мен, без да си бил с тях. - деловият ѝ студен език с допълнителние равният ѝ тон го побъркваха.
- Но на тях споделяш проблемите си нали? - започна.
Искрата пламна.
- Позволяваш да те пазят, да се бият за теб нали!? - повишаваше тон все повече и повече.
В очите ѝ се откриха капки страх. Сълзите се бореха с огънят в очите ѝ.
- Не съм позволила на никого да води моите битки. - заяви тя с леко треперещ глас. - Няма и да го направя.
- Защо? - извика той. - Нямаш ми доверие ли? Не съм достатъчно добър ли?
Той не беше толкова тъжен от този факт, колкото ядосан.
- Мислех, че ме познаваш достатъчно, за да не правиш това. - промълви тя и тръгна към коридора, но той бързо хвана ръката ѝ.
Погледнаха се в очите. Нейните бяха пълни със сълзи. Очите ѝ бяха позеленели, наподобяващи една от онези тропически джунгли, пълни със спокойствие и винаги водещи до поредното приключение.Гневът бе на заден план.
В неговите беше обратното. Тъгата бе на заден план. Сега се бе настанила яростта и само чакаше пожара.
- Пусни ме. - промълви тя, щом усети силната му хватка, засягаща раната ѝ. Усети и аромата на уиски. Поредният лош навик, който той притежаваше и използваше срещу нея.
Той я стисна по-силно, а тя се изхлипа от болка. Започна да се възпротивява, но беше почти безмислено. Той беше по-висок, по-силен. По-жесток.
Вече не просто хлипаше. Плачеше. Изживяваше най-големия си ад. Любимият ѝ да упражнява насилие върху нея.
- Защо...- пророни тя.
Вече беше на земята. След поредният удар, вече нямаше смисъл да се бори физически. Щеше да опита да изкорени проблема, но дали очакваше това, което щеше да чуе.
- Защо ли? - изсмя се той. - Ти създаде това.
В този момент сякаш болката вече нямаше значение. Тя се беше изправила и чуваше думите му, но не го слушаше. Какво беше направила?
- Не мога да продължавам просто така да не съм достатъчно добър. - каза нервно той със свит юмрук.
- Никога не съм казала това, точно обратното. - каза тя и тръгна спокойно към него.
- С постоянната ти усмивка и безкрайната енергия ме принуждаваш и аз да съм такъв.
- Никога не съм го искала...
Не съм знаела, че се чувстваш така. - гърмежи от ясно небе.
Разпалваха пожара. Малко по малко започваше изпепеляването.
- Съжалявам, винаги съм опитвала да те разбера и да ти помогна. - каза тя в паника със сълзи на очи.
- Но не ми позволи аз да го направя. Искаше сама да се справяш, не ме искаше около себе си в проблемни ситуации.
Малко по- малко само ме изгаряше.
Разговорът преминаваше в плач, в скандал, в прегръдки.
- С теб е твърде сложно, (женско име). - каза тихо той със сведена глава.
Тя просто го гледаше, а сълзите отново започнаха да се стичат по лицето ѝ.
- Обичам те, но не трябва да е толкова сложно.
Тя стоеше и просто го гледаше втренчено. Не можеше да осъзнае какво се случва. Премисляше всичко. Всяка дума, ситуация и момент, който е възможно да ги е довел до тази ситуация. Започна да се извинява и да плаче все по- силно.
- Ти гориш, (женско име). - той я погледна и хвана внимателно ръцете ѝ, уверявайки я, че е в безопасност. - Но аз не успях да горя с теб. - спря за момент, извърна глава, но отново я погледна. - Бях изпепелен. От твоя плам, не успях да бъда достатъчно добър.
Това беше краят. За тях. Историята приключи, но пожарът остана.
Вината я изпълваше цялата. Главата ѝ щеше да се пръсне. Всичко това. Истина ли беше. Опита се да направи нещо. Да говори, да го моли, да се извинява, но нищо не сработи. Разделиха се. Той си тръгна. Събра си повечето вещи и си тръгна.
Остави я в пламъците.
Ами ако и тя сега изгори.
Огънят я обгръщаше.
Пожарът се разрастваше.

Щеше да бъде изпепелена от собствения си плам?