мисли и поезия

Почти

Почти се бях научила да живея,
следвайки указанията и нормите,
наложени от други,
които тихо и скришно действаха по плана си...
Да предопределят съдбата ми,
да начертаят границите на пътя ми.

Почти бях щастлива,
тичаща по поляна,
засмяна с рошава коса,
когато рязко се бутнах в рамката,
на така измамно идеалната постановка,
в която всички бяхме,
и чиито действия и реплики трябваше да спазваме.
Спрях рязко, вързах косата си,  
с методична крачка продължих пътя си,
само че този път в рамката.
Бях просто минувач,
почти главен герой,
но никога режисьор или сценарист.

Почти полетях в небето,
където мечтите бяха реалност,
а целта само на крачка разстояние.
Вярваш ли ми,
че още мъничкко да повярвам ми трябваше,
че така жадуваното можеше и реалност да бъде.
Но откъсвайки се от всеобщо приетото и избрано,
тръгвах по непознат път, по моят път,
който много извън рамката беше.
Това беше друга картина,
моята не можеше така ясно да се види.
Трябваше да избирам да вървя със стадото,
с притъпен и почти изгаснал пламък.
Да карам на сигурно, вървейки по земята,
там където всички бяха..
Но можех и да летя, или поне да опитам,
рискувайки да бъда рязко свалена и то не от друг,
а от самата себе си,
но поне щях да знам докъде мога аз да стигна,
докъде се простираше моята история
и къде беше краят ѝ.

Почти накарах мама и тати да се гордеят,
вървейки по правилния път, по техния път. 
Но мен тази пътека не ме хареса.
Макар, вървейки по техните стъпки,
аз тях не бях...
Нима е възможно да намеря съкровището там,
където вече друг бе отъпкал тревата.
Нима е възможно да открия щастието,
намерено и предупредено за друг.
Не.
Моето пътешествие извън техните граници беше.
То бе необятно, както бях и аз.
А дали?
Беше ли това приключение по силите ми,
или беше просто мечта,
интерес, възбуда или налудничава идея.

Почти бях тръгнала натам,
но какво ме спираше?
Страхът ли, съмнението,
или всичко това бяха оправдания,
показващи предела ми?
Почти ти казах онова „Обичам те“,
което пазех от първата ни среща,
но така и не изрекох.
Когато бях на косъм от това...
-да го извикам с цял глас,
а всъщност гласът ми в бездънна яма пропадна,
щом мисълта, че не трябва се прокрадна.
Всички ми казваха, че било твърде рано,
че трябва отначало по-обрано,
но притъпявайки това желание,
така и не успях да ти го кажа.
Бях се изгубила.
Как трябваше да сложа предел на чувствата,
когато вече свой си имах?
И какво му беше на моят, че така не се вписваше?
Оттогава в мен удобно се бе настанило
чувството за половинчатост...
За нещата, за мислите, за чувствата.

Почти бях обичала и почти бях обичана
само защото моята любов била различна от нормалната

Почти угодих на всички,
когато се появи поредния недоволен човек.
Разочарован, изтощен и захабен,
но този път бе застанал точно пред мен,
беше в огледалото.
Видях очите,
които някога олицетворяваха природните пейзажи,
спиращи дъха,
за тях думите не можеха никога  да са достатъчни.
А сега, на мястото на тези неописуеми картини,
се бе настанил един празен поглед.

Почти дори живях,
но се оказа, че просто съществувах.
Почти бях човек,
докато се спрях пред ръба и останах прост индивид,
заглушен от всички мисли и изказвания,
които просто жужаха в главата ми.
Докато следвах тези правила,
такава бе съдбата на скитащата
и бавно избледняващата ми душа,
която просто искаше да е свободна,
а не заключена в клетка.

Почти повярвах, следваща тези норми,
накрая обаче се превърнах просто в един странник.
Моят път не знаех къде е.
Не ми беше известно къде бе началото,
откъде минаваше или къде бе краят.
Нишката бях загубила, така е,
но този път ще си позволя да бъда главният герой,
защото историята бе моя.
Ще изляза от маркирания път
и ще намеря моето райско кътче,
моето съкровище.
Няма да се придържам в рамките на картини,
в които не се вписвам, а свои ще създам.
И когато почти се бях отказала,
осъзнах, че пътвт  ми бе безкраен...
Толкова обширен, колкото аз определя...
Толкова дълъг, колкото аз реша...
Толкова цветен, колкото аз го направя...
А границите ли?
Тях аз определям,
но те все още са някъде далеч и не се виждат.