мисли и поезия

Слънце и Луна

След дълги разговори, водещи се в стаята с големите прозорци с красивата гледка, където планината бе огряна от пълната луна и многобройните звезди, тя се обърна към него и се замисли. Погледна в дълбоките му сини очи, дълбоки, но не като океан, а като небето през хубав слънчев ден. Спомни си всички моменти, в които го е наблюдавала и изучавала същността му. Научаваш най-много за някого, когато го наблюдаваш отстрани. Проведоха толкова много разговори от най-обикновеното
нещо до най-тежките, изпълнени с въпроси, забиващи я в земята, карайки я да иска да я погълне и да изчезне.
- Знаеш ли... - започна плахо и тихо тя, като в последствие го погледна - Много ми напомняше на някого. - той я зърна с блясък в очите.
Обичаше да слуша тези нейни размишления, понякога бяха забавни, а друг път толкова смислени и сериозно.
- Ти си като Луната, която  се е превърнала в Слънцето, но не защото си искал, а защото се е наложило. - каза плавно тя и отново погледна през прозореца, зървайки луната, сякаш говореше с него чрез нея. - Луната има нужда от светлината на слънцето, за да осветява нощното небе и съпътства звездите. Но никой не ти е давал тази така блажена и нужна светлина, затова ти си се превърнал в Слънцето, или поне си опитал. - тя отново се обърна към него и забеляза обърканото му лице, което разбираше всички, но не желаеше като че ли да признае и приеме. - Когато си слънцето, ти не получаваш нужната светлина, но поне можеш да я дариш на тези, които бленуват за нея, надявайки се, че някой ден и твоето слънце ще дойде...
Тя замълча. Взираше се в небето, обсипано със звезди.
- Каза, че това ти напомня на някого. - прошепна той.
Тя рязко обърна глава, сещайки се за този деликатен момент, който сякаш бе излишен и грешен в плана ѝ за действие.
- Това не беше основната идея. - каза тя и се опита да закрие темата, поглеждайки го право в очите.
- Но аз зная... - докосвайки леко пръстите на ръката ѝ, с неуверен поглед и море от чувства бушуващо в погледа му.
Тя го погледна предпазливо с нещо средно между страх и гняв, но там се криеше и молбата, да не продължава тази игра. - Аз не съм като истинските слънца, моето е просто една маска, която трябва да нося. - поклати глава и пое дълбоко въздух - Но ти... - прочисти гърло и отново я погледна - Ти си такава, но по различен начин. - започна той,  тя беше леко объркана, защото не може да предвиди думите ми и какво следваше, по лицето ѝ се виждаше безпокойствие - Ти вече си Слънцето, а към луната ти няма връщане. Ти топлиш и осветяваш другите, но изгаряш. Изгаряш себе си, изпепеляваш. - той бе свел глава, подбирайки точните си думи, но при последното изречение я погледна.
Най- мекият поглед и най-болезнената истина стояха пред нея.
Тя се извърна и леко се отмести. Болеше.
- Позволи на някого да ти даде желаната от теб грижа. - продума той и отново се приближи до нея. - Позволи ми да бъда твоето слънце... - потърси очите ѝ - макар и да съм просто една луна.
Той хвана леко ръката ѝ, а тя го погледна с очи, пълни със сълзи и болка.
- Не е нужно да го правиш.- каза тя и отвърна поглед. - Не си длъжен...
- А ако го искам? - той знаеше какво трябва да каже, или не.
Дали наистина го мислеше, или просто знаеше, че трябва. Дали бе искрен?
Той видя колебанията ѝ и просто хвана лицето ѝ, докосвайки мраморната ѝ кожа, навлажнена от няколко кристални сълзи.
- Не искам да го правиш, защото знаеш, че аз го искам. - изплю тя преди той да може да каже, каквото и да е, а при тези думи той се укокори и ѝ се усмихна спокойно и погали бузата ѝ.
Защо слънцата не виждаха собствената си светлина?
- О,(име) ако можеше да се видиш така както аз те виждах и да разбереш, че ти си истинското Слънце, даряващо ме със светлина и живот. Аз съм просто една Луната. Твоята луна. - тези думи пропукаха защита ѝ, вече сълзите падаха свободно без да има съпротивление от нейна страна. Той понечи да я прегърне, тя неуверено го погледна, сякаш искаше потвърждение. Той я дари с мила усмивка, а тя се сви в обятията му. Скри се и освободи сърцето си. Той зарови глава в буйните ѝ коси и я прегърна по-силно.
В този момент Слънцето и Луната бяха заедно, нито той можеше без нея, нито тя без него. Рядко се замисляха другите, че Слънцето също имаше нужда от някого. От своята красива Луна.