мисли и поезия

мама винаги ми казваше

Мама винаги ми казваше 

Мама винаги ми казваше
Че съм най-доброто дете на света
Казваше, че добротата ми по-голяма е.
Че заради този начин ми на мислене ще страдам,
колкото и красив да е моят свят...
Готова бях да пренебрегна себе си,
за да помогна на човек, който е изпаднал в своята дупка.
Не защото исках признание или претендирах с това,
а защото знаех какво е да си в дупката
и сам да трябва да излезеш.
Обичах хората и колко различни сме всички.
Как всеки малък прозорец във високия блок
има не само различна светлина,
а и различна история.
Обичах хората и историите им.
Готова бях да дам последните си стотинки,
за да купя храна на котката,
която се беше сгушила пред магазина,
опитвайки се да се стопли.
Обичах животните
и всеки път им се отдавах във вярност и обич
дали с усмивка или милувка,
нямаше значение.
Знаех, че и те го усещат.
Казваше ми мама още да не изплаквам океани за хора,
които и в локвата зееха.
Но какво можех да направя,
когато цялото ми същество беше създадено за да обича.
Когато цялата ми душа кипеше от желание за живот,
а това което винаги беше с мен, беше вярата.
Вярващ човек съм, така е.
Вярвам в себе си,
в обичта си,
в хората
и в живота.
Зная, че светът ми ще бъде такъв,
какъвто си го направя аз.
А аз избрах
светлината, пъстротата и изобилието.
Изобилието, но не от материалността.
Не
Искам всичко да изпитам.
Всяко едно малко нещо ме разчувстваше.
Хубаво или лошо, нямаше значение.
Едното се превръщаше в красив и топъл спомен,
а другото в урок.
Какво повече можех да искам.
Само живот.
Не искам нито богатство,
нито признание.
Искам просто да имам свободата да чувствам и да вярвам.
Скъпа излизах за много,
които се опитваха с такъв дявол от рая да си играят.
Засипваха ме с техния „лукс“,
представляващ новия модел телефон,
но който обаче нямаше моите любими снимки,
пълни със спомени, любов и щастие .
Пробутваха ми най-новите „модни тенденции“,
искайки да ме превърнат в едно поредно Барби,
когато моят аутфит се състоеше
основно от буйната ми своенравна коса,
усмивката до уши,
и блестящите очи, пълни с вълнение.
На най-популярните дестинации ме водеха,
само за да се каже, че и там сме били.
Никой не поглеждаше красотата на мястото,
атмосферата или дори културата.
Всички бяха като изключени.
Изключили желанието си
и дори способността си за пълноценен живот,
Превключили на режим просто съществуване.
И затова мама така ми казваше,
„Не си им изгодна на тези с празните души и пълните портфейли...“
Не беше за друго,
аз просто исках  нещата,
които никога с пари не биха могли да се купят.
И така ми обясни накрая мама,
че красива съм повече
отколкото може да побере ума ми,
но не заради зелените очи,
А заради това вътре.
Обеща ми,
че макар и много да страдам по празни хора,
тези, които обичат небето и морето като мен,
един ден ще ме намерят и ще ми покажат,
че нищо не е било напразно...
А дотогава си имах мама, която винаги ще вижда и обича това в мен,
дори и не винаги да съм била такава.