Love you anyways

22.

Събудих се. Погледнах часовника. 6:27 сутринта. Станах от леглото и взех дрехите си. Облякох се набързо и си взех нещата. Погледнах спящия Хари и излязох от стаята. Запътих се към вкъщи. Не беше честно да го зарязвам така, но не бях сигурна какво да му кажа. Бях наистина объркана. Не, нямаше да мисля за това сега!

Прибрах се и се качих в стаята си, където Даниел се приготвяше за училище. Видя унилата ми физиономия и просто ми се усмихна. Радвах се, че ме разбра, защото не бях в настроение за разговори. Преоблякох се и отидох в банята. Измих си зъбите, напръсках лицето си с вода и се върнах в спалнята. Приготвих раницата си и излязох от къщата.

Вървях към училище със слушалките в ушите. Слушах метъл. Обикновено не обичах такава музика, но беше идеална на за момента. Не можех да се съсредоточа, което беше добре. Не исках да мисля в момента.

Стигнах до училище. Влязох в сградата и се огледах. Не го видях. Отидох до класната си стая и седнах на обичайното място. Всички ме зяпаха, но не ми пукаше. Знаех, че косата ми е рошава и очите ми подпухнали, но не ми пукаше.

Учителката влезе и всички запазиха тишина. Махнах си слушалките и си придадох вид, че слушам урока. Истината беше, че щом музиката спря да дразни ушите ми, той се настани в главата ми.

Часовете свършиха и се насочих към вкъщи. Чух някой да вика името ми. Обърнах се и видях Найл, който тичаше към мен. Усмихнах му се и го изчаках.

-Хей, Лизи! Как си? - усмихна се той.

-Зле. - въздъхнах.

-Какво е станало?

-Дълга история...

-Да отидем вкъщи? Ще хапнем и ще...

-Не, няма нужда. - прекъснах го. - Имам нужда да остана сама за малко. Ще се видим утре.

Прегърнах го и тръгнах към вкъщи. Наистина имах нужда да остана сама за малко.

Когато се прибрах, видях, че има бележка на масата.

"Лизи, покрих те снощи, не се тревожи за нашите." - Даниел

Супер! Един товар по-малко. Оставих чантата си и отворих хладилника. Извадих шоколада и взех една лъжица. Седнах на барблота и отворих буркана. Взех една лъжица и я набутах в устата си. Игнорирах досадния глас в главата ми, който повтаряше подигравките на съучениците ми и лапнах нова лъжица.

Телефона ми звънна. Погледнах екрана. Хари. Поколебах се малко, но реших да вдигна.

-Да?

-Може ли да се видим? - попита той.

Замислих се за момент. Ако откажех, щеше да се дрогира, а не исках това.

-Вкъщи съм.

След тези думи затворих. Знаех, че всеки момент ще дойде. Скочих от барплота и прибрах шоколада. Качих се горе и оставих раницата си. Чух звънеца и слязох долу. Отворих вратата и го видях. Беше облечен с бяла блуза и черни дънки. Отдръпнах се и той влезе. Седна на дивана в хола, а аз на фотьойла. Гледахме се няколко минути, когато той реши да наруши тишината.

-Защо си тръгна сутринта?

-Щях да закъснея за училище.

-Защо не ме събуди?

-Защото снощи беше изморен.

-Защо ме лъжеш?

-Защото ме е страх да ти кажа истината. - сведох глава.

Той стана, хвана ръката ми и ме издърпа в скута си. Отмести един заблуден кичур от лицето ми и го сложи зад ухото ми.

-Страх ли те е от мен? Отвращавам ли те? - попита той.

-Аз... не знам. Хари, имам нужда от време.

-Накъде отива това? Защо просто не можеш да ме приемеш такъв, какъвто съм?

-Защото ако продължаваш така, съвсем скоро ще те загубя. Не искам да умреш, глупчо!

-Няма да умра! - извика той.

-Искаш да ти казвам истината? Истината е, че искам да избереш. Наркотиците или аз, Хари.

-Не можеш да ме караш да избирам! Не е честно.

-Това е. Избирай!

Знаех, че не е честно да го карам да избира, но нямаше друго решение. Не виждах друг избор.

-Избирам...

Той се замисли за момент. Хайде, Хари, избери. Оо, не! Ами ако не ме избере? Ще мога ли да живея без него?