Love you anyways

25.

Дните минаваха неусетно. Дори не помня откога не бях виждала Хари. Седмица? Като се замисля не бях усетила колко бързо бе минало времето. Постоянно киснех в библиотеката. Четях книги, пишех си домашните... Харесваше ми в училищната библиотека. Беше толкова спокойно и уединено. Почти никой не ходеше там.
Беше вторник на обяд. Тъкмо бях свършила училище и се насочих към библиотеката. Бях чела информация за една книга в интернет и нямах търпение да я открия. Влязох в библиотеката и поздравих библиотекарката. Тя ми се усмихна мило и продължи работата си. Насочих се към рафтовете с чужда литература. Разгледах книгите, но не открих тази, която ми трябваше. Натъжих се. Наистина исках да прочета тази книга.
Отново прегледах рафтовете и я видях. Е, поне бях сигурна, че е тя. Беше много на високо, познах я по корицата. По дяволите, как щях да я стигна? Протегнах се, но дори не докоснах рафта, на който бе поставена книгата. Ужас! Повдигнах се на пръсти, но и тогава не успях. Ами сега?
Изведнъж видях как някой се надига и сваля книгата от рафта. Обърнах се, но ми се ще да не бях. Той беше там. Мислех, че съм започнала да го забравям, но щом видях ослепителната му усмивка, коленете ми се подкосиха. Изгубих дар слово. Просто стоях и се взирах в него. Той ми се усмихваше мило. Подаде ми книгата и аз я поех в треперещите ми ръце.
-Благодаря! - измрънках.
Понечих да се отдръпна, но нещо ме спря. Не, не беше Хари. Нещо в мен ми подсказа, че трябва да кажа нещо повече.
-Какво има? - попита той, когато видя, че стоя на едно място.
-Какво правиш тук?
-Имам доклад по история. Мислех да взема някоя енциклопедия или знам ли. - засмя се той.
-Ясно.
-А ти какво правиш тук?
-Не е ли очевидно? – засмях се и посочих книгата.
-Да. Е, ами аз ще тръгвам. – почеса се зад врата той.
-Да, и аз трябва да тръгвам.
Сведох глава и се насочих към библиотекарката. Тя записа книгата в картона ми и светкавично излязох от сградата. Училищната библиотека бе отделно от училището. Беше в сграда близо до него. Първоначално помислих, че сградата е изоставена. Изглеждаше просто ужасно. Не беше честно да има толкова привилегии за футболния отбор и мажоретките, а библиотеката да бъде захвърлена в някаква дупка. Но пък в крайна сметка коя бях аз, че да вземам решения?
Вървях към вкъщи, разглеждайки книгата. Първа глава изглеждаше интересна. Вървях и четях, докато не се блъснах в някого. Изтървах книгата си, а той някакви листове. Двамата се наведохме, за да съберем нещата си. Помогнах му с листите. Вдигнахме главите си едновременно и осъзнах, че това е един от приятелчетата на Даниел. Зейн.
-Здравей! Ти си сестрата на Даниел, нали? – усмихна се той. – Аз съм Зейн.
-Знам кой си. – засмях се. – Извинявай за това, не гледах къде вървя.
-Няма проблем. Искаш ли да те закарам?  Моторът ми е ето там. – посочи той черния мотор на паркинга на едно кафене, което бе от другата страна на улицата.
-Не, няма нужда.
-Хайде де. И без това отивах у вас. – усмихна се той.
-Не, наистина не е нужно. Ще повървя.
-Не приемам не за отговор! – каза с насмешка той.
-Добре, добре. – засмях се.
Двамата се запътихме към мотора. Той прибра нещата ни в малкото отделение под седалката, и се качи на мотора. Седнах зад него и той ми подаде някаква каска. Сложих си я, а през това време Зейн запали мотора. Хванах се за раменете му и потеглихме.
Всъщност било много готино да се возиш на мотор. Страшно много ми хареса. Зейн няколко пъти се отклоняваше от пътя, като опит да ме уплаши, но не се получаваше.
Скоро пристигнахме. Той вкара мотора в двора на къщата и двамата се насочихме към входната врата. Още от коридора се чуваха викове и смехове. Във всекидневната бяха Даниел, Лиам, Луи, някакво момиче, чието име не знаех и... Хари? Какво правеше Хари тук? О, вярно. Благодарение на мен той се бе сприятелил не само с Луи, но и с Лиам и Даниел.
-Здравейте! – поздрави ги Зейн.
-Зейн, защо Елиза е с теб? – попита Даниел.
-Засякохме се и реших да я докарам. – усмихна се той.
-С мотора? Ти луд ли си? Учудвам се, че още е жива! – развика се сестра ми.
-Всъщност беше забавно. – засмях се.
-Както и да е. Може ли вече да пускаме филма? – попита с леден тон Хари. 
-Бро, какво ти става? Успокой се. – бутна го Луи.
-Не съм в настроение.
-Кога ли си бил? – попитах без да се усетя.
Всички в стаята се засмяха. Как можах да го кажа? Излезе от устата ми без да се замисля. Каква глупачка съм.
Хари ме гледаше злобно, но и с нотка на тъга. Защо изобщо го направих? Чувствах се сякаш съм го унизила. Да, вярно, че беше мъничка шега, но не биваше да го правя.
-Лизи, ще гледаш ли с нас? – попита ме Лиам.
-Не. Взех си книга от библиотеката и искам да я прочета.
-Хайде деее. На мен няма да ми откажеш, нали? – погледна ме с кучешка муцунка Зейн.
-Добре, добре. – засмях се.
Лиам, Даниел, Луи и другото момиче стояха на дивана, Хари се бе разположил на фотьойла, а със Зейн стояхме на пода. При всеки двама имаше купа с пуканки. Хари си похапваше желирани бонбони. И аз исках!
Беше средата на филма. Бях облегнала главата си на рамото на Зейн и той нямаше нищо против. Хари вече ядеше трети пакет желирани бонбони. Гледаше ме най-нагло и не ми даваше. Не беше честно! Знаеше, че съм пристрастена към тях. Защо ме измъчваше така?
Извадих телефона си и му написах съобщение.
„Можеше да ми дадеш поне едно желирано червейче :("
Той извади телефона си и го прочете. След секунда ми отговори.
„Да ти даде гаджето ти."
Какво по дяволите трябваше да значи това? Погледнах го и вдигнах рамене. Той кимна към Зейн. Ама сериозно ли, Хари, сериозно ли?
Станах от пода и го хванах за ръката. Всички зяпнаха учудени. Завлякох къдрокоско до стаята ми и затворих вратата.
-Ти сериозно ли? – развиках се.
-Какво ти става? Исках да догледам филма. – отговори най-спокойно той.
-Между мен и Зейн няма абсолютно нищо! Просто ме докара, това е!
-Не си длъжна да ми даваш обяснения, а и честно казано не ми пука.
-Затова ли ми правиш сцени на ревност?
-Елиза, Елиза, Елиза.Излизай с когото си искаш. Вече не ми пука за теб. Да избера наркотиците бе най-доброто решение в живота ми. А сега ме извини, искам да догледам филма.
Той се насочи към вратата.
-Лъжеш! Все още ме обичаш, виждам го!
-Обичам те или на теб ти се иска да те обичам?
След тези свои думи Хари напусна стаята. Свлякох се на пода и заплаках. Как можеше да ми говори така? Как смееше? Не, не можеше да е истина! Не беше истина! Или пък беше? Дали наистина ме бе забравил?