Love you anyways

28.

Беше два през нощта, а аз още бях будна. Не можех да заспя. Найл отдавна бе легнал в леглото на Даниел и вероятно вече сънуваше десети сън, докато аз стоях до прозореца и гледах към звездите. Имаше пълнолуние и луната бе прекрасна. Държах писмото му в ръце и го препрочитах отново и отново. Не знаех какво да правя. Да му простя? Да го забравя? Толкова бях объркана. Разумът ми казваше едно, а сърцето съвсем друго. Загледах се в звездите и заплаках. Спомних си как с татко гледахме звездите. Показваше ми съзвездията, обясняваше ми разни неща за Космоса... Спомних си как една вечер Хари бе направил същото. Бях останала у тях и бяхме излезли на двора. Лежах в прегръдките му. Той говореше за звезди и комети, докато аз си играех с ръба на тениската му. Бяхме толкова щастливи. Аз бях щастлива!

Слязох на долния етаж и отидох в кухнята. Взех си ябълка и седнах на барплота. Загледах се в земята, докато дъвчех отхапаното парче. Съзнанието ми беше напълно изпразнено. Гледах в една точка. Изведнъж телефонът ми звънна. Кой ли беше по това време? Понечих да го извадя от джоба на дънките си, но звъненето спря. Погледнах екрана. Хари. Обаждаше ми се след всичко, което му наговорих? Набрах номера му и зачаках. Той почти веднага вдигна.

-Здравей, хубавице!

Веднага разбрах, че е пиян. Или надрусан. Или и двете.

-Къде си? - попитах рязко.

-Къде съм? Знаеш моста в центъра, нали? Под който има река и много, ама много опасни скали. Смятам да скоча.

Сърцето ми спря. Да скочи? Той луд ли е? Ще се пребие!

-Недей! - изкрещях.

-Обичам те, Елиза. Дори ти написах писмо. Някъде в джоба ми трябва да е.

-При мен е. Хари, прибирай се у дома, моля те.

-А, значи искаш да се прибера? Защо? За да ти е чиста съвестта, понеже не съм се самоубил заради теб? Няма да стане. - изсмя се той.

Затворих телефона и хукнах навън. Бях по къс ръкав, а беше най-много 5 градуса, но в момента това не бе най-важното. Бягах възможно най-бързо. Трябваше да стигна навреме, трябваше! Кой знае какво може да направи, докато е пиян. О, Хари! Защо? Защо, мамка му, защо? Защо всичко е толкова объркано? Ъхх...

Видях го. Беше се надвесил над моста и в дясната си ръка държеше някакво шише. Мисля, че беше уиски.

-Хари! - изкрещях с все сила.

Той моментално се обърна и ме погледна с широко отворени очи. Сякаш появата ми му подейства като студен душ. Хукнах към него и силно го прегърнах. Стоеше като препариран. След секунда се осъзна и обви тялото ми със силните си ръце. Почувствах се на сигурно място. Не се изненадах, все пак най-много обичах да съм в прегръдките му. Да гали косата ми и да ми пее тихичко.