От сираче-в поп звезда-Кристиан Костов

Part 19

Минаваше вече седмица от срещата ни с Крис. Тъжното чувство не напускаше тялото ми.   Не ме разбирайте погрешно: Срещата беше великолепна! На мнение съм, че хубавите хора, правят хубавите места. И е доказано. Крис е цялото доказателство. Но последните му думи ме удариха силно. Каза ми, че за него съм само приятелка. Наистина имах надежди. Но щом той не се нуждае от мен за да е щастлив… го оставям. Или поне ще се опитам.

Часът минаваше десет, а все още не бях станала да закусвам. Изправих се лениво, влязох в банята, измих зъбите и лицето си. Нахлузих един черен клин и бяла туника. Сресах косата си, вързах я на ниска опашка и слязох в кухнята.
Явно готова закуска, няма.
Препечени филийки, плодова салата и чаша газирана вода. Хубава закуска. Дали днес да изляза да потичам? Парка е далеч.
Мисля че ме хваща параноята-говоря си сама, дори си отговарям.
Засмях се на глас при тази мисъл.
-„Някой е в добро настроение още от сутринта?“-познат мъжки глас- Бруклин.
-„Добро утро!“-почти извиках.-„Няма нищо за закуска. Да ти направя ли?“-попитах, отпивайки глътка от водата.
Той махна с ръка.
-„Ще излизам с приятели. Искаш ли да дойдеш с нас?“-кимна към мен.
-„Кои? Къде? Ама аз не го познавам.“-казах бързо.
-„Сигурно ще седнем някъде на заведение, сладкарница, не знам, но знам, че ще ядем. Приятели от училище. Хайде, имаш нужда да те запозная с някой.“-направи ми знак да стана. –„Искам в началото да не им казваш, че си ми сестра. Ще ги изненадаме.“-изкикоти се той.
Довърших закуската си и се върнах в стаята си. Облякох светлосини дънки, но останах с тази туника. Сплетох косата си на две плитки. Сложих си блестящ гланц и слязох долу. Играх си на телефона, чакайки Брук. Писах на Крис дали днес ще се видим. Отговор-никакъв.

Вървяхме дълго. Защо ли не не се возихме с колата?

Спряхме пред кафене. Брук се насочи към една маса с четири момчета. Поздравиха се.
-„Аз съм Димитрий.“-подаде ръка към мен.
-„Ирина-Андре.“-отговорих и се задрависахме. Запознах се и с останалите трима. Димитрий бе с черна коса, с лек перчем и кафяви очи. Друг бе Леонид-типичното за Русия-бял, русокос и синеок. Следващ бе Вадим-светла коса, пъстри очи и много висок. Последен бе Заша. Той бе много краси, зеленоок, светлокос и имаше джаулайн. Седнах на масата срещу Димитрий, а от ляво ми  бе седнал Бруклин.
-„Много ми е приятно, сладурче. Приятелка на Бруклин предполагам?“-намигна ми Лео. Дали можеше да го наричам така?
-„Да кажем, че е така.“-засмях се леко и се наместих на стола.
-„Почна Шампионкса лига. Ще я гледаме ли заедно?“-обади се някой.
Вече ме изгубиха в разговора. Продължаваха да говорят за футбол, а аз мислех за някои мои неща. Направи ми впечетление, че Заша не каза почти нищо. Погледнах го, погледа му шареше из цялото кафене, но очевидни и той не следеше разговора им.
-„Какаво има Заша? Нито дума не обелваш.“-най-найкрая някой го забеляза.
-„Проблеми с Акейла…“-започна колебливо.
-„Пич, това момиче те върти а пръста си.“-допълни заядливо Лео. Заша видимо се разстрои и стана от масата. Излезе с бърза скорост от кафенето. Застана пред вратата и запали цигара.
-„Може ли да отида при него?“-попитах тихо Бруклин. Той кимна в отговор. Стнах от стола и излязох при Заша. Той се обърна към мен. Насочи кутията с цигари към мен. Аз поклатих отрицателно глава.
-„Как си?“-добре, това беше най-тъпия въпрос, който съм задава някога.
-„Искаш ли да идем някъде другаде?“_попита и отдръпна от цигарата си. Трябваше ли да му приема? Та чак сега се запознах.
-„Ще пиша съобщение на Бруклин.‘-казах и извадих телефона си.
„Отивам на разходка със Заша. Ще се прибера скоро. Звънни ми, когато приключите.‘‘-натиснах копчето изпрати.
Вървяхме кратко време. Отидохме в един парк и седнахме на тревата.
-„Искаш ли да ми разкажеш?“-попитах го без да прекъсвам очен контакт.
-„Когато тя прави нещо не мисли аз как че се почувствам. Мисли само за нея. В началото беше добре, но след това-ми се искаше да не я познавах. Знаеш ли колко много съм си изпатил от нея? Но нищо не и казах. А тя какво прави за мен? Нищо. Кръгла нула. Зиро. Нихт. Нищичко.“-издиша дълбоко.
-„За другите ние не сме самите себе си, а участници в техния живот, явяващи се на кастинг за роли, които дори не подозираме, че изпълняваме.“-казах тихо.
-„Току що цитира Елизабет Бибеско.“-засмя се леко.
-„Казано точно и в правилното време.“-отвърнах на смеха му.
-„Струваш ми се ума. Четеш? Предполагам, че английска литература, падаш си по класиката, пътеписи може би. Шекспир, Джон Милтън са ти много добре познати имена, нали?“
Нямах отговор. Той ме очарова! Бяхме разменили две думи и вече знаеше това за мен? Предсказуема ли съм? Той е толкова умен? Стоях без думи срещу него. Сигурно гримасата на лицето ми го е изплашила малко защото направи нацупена физиономия.
„-БУУ“-някой зад мен изкрещя. Изписках силно, защото се стреснах и залитнах напред. Тялото ми се озова върху това на Заша. Той ме погледна в очите и ми се усмихна. Не ми трябваше много време и се осъзнах. Изправих се от него и се обърнах назад, по посока човека, който издаде този звук. Пред стоеше Крис и се смееше шумно.
-„Изкара ми акъла! Какво правиш тук?“-повиших леко тон. Не получих веднага отговор. Смехът му ме разсмя и аз се изкикотих.
-„Какво правиш тук, Ири.“-попита с усмивка на лице. Изправих се на крака и го прегърнах.
-„На разходка със Заша. Седим сега. Запознайте се.“- те се здрависаха.
-„Искаш ли да дойдеш с мен обяд?“-попита радостно Крис. Извърнах поглед към Заша. Той извъртя очи и се изправи.
-„Благодаря ти, но сега съм изляза с него. Може би ще се видим довечера, нали така?“-усмихнах се мило.

1000 думи! В неделя-нова глава. Съжалявам за грешките. Ловкам ви!