Дарбата (The Gift): КНИГА ПЪРВА

1

- Татко! - изкрещя Томас с влизането в къщата. - татко!
Започна да обикаля, блъскайки вратите около него.
- Какво става, защо викаш? - появи се баща му. Все още беше с работната му униформа, по което разбра, че се е прибрал наскоро.
- Мелани! Не знаех, че ще стане така..тя искаше да останем и.. - започна да обяснява с треперещ глас.
- Какво за Мелани? - сбръчка вежди баща му - къде е тя?
- Тук. - чу се спокоен женски глас. И двамата се обърнаха като попарени, срещайки прекрасните сини очи на Мелани. Синьо, преминаващо в сиво. Наистина бяха редки и уникални по свой собствен начин.  - съжалявам..забавих се защото търсех кънките ми за лед. Бях ги захвърлила някъде - остави палтото си на дивана отсреща и се усмихна топло.
- Това ли беше? Кънките ѝ? - очуди се бащата на децата.
- Не..аз - започна Томас, но думите не му стигнаха. Болезнената му гримаса се отпусна и веждите му се събраха в недоумение.
- Всичко е наред татко. - кимна му, след което тръгна по стълбите към горния етаж, без да каже нищо. Сякаш това им беше достатъчно.
- Томас, добре ли си? - попита го баща му - гледаш все едно си видял труп?

Той отърси глава, сякаш до сега беше потънал в някакъв дълбок сън. След това не се замисли и побягна след нея.
Запрепъва се по дървените стъпала, докато подпираше ръката си на парапета.
- Чукай преди да влезеш, Томас! - скара му се Мелани, когато влезе без покана в стаята ѝ.
- Ти..ти шегуваш ли се? - попита заеквайки. В гласа му се улови нотка раздразнение.
- Нещо забавно ли казах?
- Какво се случи. - затвори вратата на стаята и седна на леглото ѝ, оглеждайки я. Носеше същите дрехи, с които пропадна в леда, но сухи. И можеше да се закълне, че сега тъмно кестенявата ѝ коса, притежаше рус, почти бял отенък. В очите ѝ долови блясък. Същия онзи блясък, който красеше проклетия лед.
- Какво се е случило? Взех кънките си. - обърна се, прибирайки част от дрехите си в гардероба.
- Ще се обадя на ченгетата или на някой от лудницата, за да разбера какво по дяволите се случва с теб - бръкна в задния джоб на дънките си, в опит да извади телефона си.
- Забога Томас, затваряй си устата! - повиши тон и захвърли блузата, която сгъваше. - добре съм.
Той се изправи и вдигна брадичката ѝ, изучавайки лицето ѝ. Наистина виждаше сестра си. Но нещо беше различно. Въпреки това една малка част от него си отдъхна.
- Това не е нормално.. - поклати глава в недоумение.
- Напротив!
- Не дишаше! - хвана я за ръката, когато се опита да се обърне на другата страна. Отново пресякоха погледите си и тя преглътна.
- Просто се бях паникьосала, не знаех какво се случва. - обясни на висок тон. - изпаднала съм в безсъзнание за кратко.
- Какво се е случило с косата ти? - вдигна кичур от нея, при което тя замалко не го зашлеви.
- Излез от стаята, искам да се облека! - бутна го настрана. Той премигна. Докато се усети вече се намираше на прага на вратата ѝ и тя я затваряше пред лицето му.
Остана там още около минута. Нямаше обяснение. Трябваше да я прегърне или да ѝ се извини, че е допуснал нещо такова да се случи, но сега..сега споменът наподобяваше фантазия.
Затова и се върна в стаята си, където щеше да осмисли всичко внимателно..