Дарбата (The Gift): КНИГА ПЪРВА

14

- Готова ли си? - извика познат глас. Мелани прехвърли телефона в другата си ръка и нанесе последния слой спирала.
- Да, да..вече излязох от вкъщи.
- Брат ти с теб ли е? - попита Кевин.
- Няма да идва. Бил зает. И аз трябваше да съм, но..
- Без но. Това е просто фестивал.
- Празниците тук не завършват добре. Особено когато аз присъствам.
- Нищо лошо не се е случвало в града от седмици. Това е добър знак.
- Не, това е ужасен знак, че нещо голямо, което са подготвяли, предстои. - остави гримовете на страна и стисна телефона по здраво.
- Ще те чакам там. - игнорира думите ѝ, а тя изпуфтя. След това линията прекъсна.
Като последен штрих свали колието от Томас, което ѝ напомняше за онзи медальон. Остави го пред огледалото и погали голата кожа на гушата си. Така беше по-добре.

- Излизам! - провикна се, докато притичваше по стълбището с надеждата някой да я е чул. Тресна вратата на къщата и с два подскока прескочи верандата. След това тръгна по тротоара към центъра на града. Времето беше приятно. Подходящо за празник.

Още с наближаването на фестивала успя да чуе силната музика и глъчка. Хората около нея се връщаха щастливи със захарни памуци и балони. Позволи си да се усмихне. Навлезе в центъра на празненството. Пред очите ѝ се откриха десетки сергии и щандове за игри. Хората продава царевица и сладки изделия. Виждаха се увеселителни уреди в далечината. А в средата на всичко беше опъната широка шатра. Изглеждаше огромна. Входа ѝ беше широко отворен, а през него се виждаха танцуващи хора. Музиката беше весела и вероятно изнасяха концерт.

Стресна се когато в ръката ѝ се появи фунийка сладолед. Секунди по-късно обаче на устните ѝ изплува усмивка.

- Хм предпочитанията ти включват ли шоколадов сладолед Мел? - попита весело Доуан.
- Одобрявам, Дуен. Но ванилията ми е любима. - той се засмя. Усмивката ѝ обаче се изпари прекалено бързо.
- Къде беше? Какво стана?
- Аз си бях тук. - отвърна небрежно.
- Търсих те в гората, но ти не дойде.
- Не живея в гората, за да ме търсиш там.
- Спри да се правиш на интересен, поне за миг! - скара му се и вдигна ръката му. Там, под навития му ръкав на ризата се подаваше дълбока рана. Прясна, ако съдеше по кръвта. - Ранен ли си?

Той скри ръката си. След това преглътна.
- Нищо работа. Разрязах се на един гвоздей. - насили се да се усмихне. Наистина този път фалшивата му усмивка се долови.