Надежда за любов

Идвам за теб!

МИСЛИТЕ НА МАДИСЪН:

Нямах никаква представа за времето. Сигурно бяха минали часове или на мен така ми се струваше. Стоях на пода в микробуса все още обхванала коленете си с ръце и подпряла глава на тях. Уморих се да плача. Аз нямаше да мога да съм до него. Пак ли трябваше да изживява цялата болка сам..
Липсваш ми Джейсън! Отдалечавах се от него с всяка секунда. Как щях да го намеря отново? Дали ще го видя изобщо? Бях погълната от тези въпроси, когато усетих, че спряхме да се движим. Повдигнах главата си и се насилих да се изправя. Вратата се отвори и слънчева светлина нахлу вътре, а аз прикрих очите си. Изглежда слънцето тъкмо изгряваше.
- Можеш да слизаш! - каза някакъв мъж. Слязох и видях познатата улица. Бях на няколко пресечки от нашата къща. Обърнах се и видях как мъжът се връща в превозното средство.
М: Чакай! - извиках и тръгнах след него, но той побърза да натисне газта. - Не! Моля те, чакай! Къде е Джейсън? - продължавах да викам след него. Не след дълго сълзите отново започнаха да се стичат по лицето ми. - Моля те.. - казах този път  по-тихо, когато видях, че микробуса изчезна от погледа ми. Изгубих го! Избърсах сълзите и се огледах. Не знаех дали това място ме натъжава или ме радва. Обърнах се и тръгнах към вкъщи. Беше хубаво, че няма никой по улиците. Ако ме видеха в този вид щяха да ме разпитват какво е станало, а това го мразех най-много. Стигнах къщата, но баща ми явно не беше там. Знаех къде се намира резервния ключ и го взех, като отключих. Ето ме. Вече бях у дома. Но защо се чувствах така празна? Спомените за Джей бяха навсякъде. Качих се горе и влязох в банята и се погледнах в огледалото. Изглеждах ужасно. Имах синини и драскотини. Измих лицето си и тръгнах да излизам. Когато излязох пред мен се разкри онази стая...тази, в която той живееше временно. Хванах бравата и усетих поредните сълзи. Седнах на леглото му, а там имаше една от неговите тениски. Липсваше ми..много. Избърсах лицето си и станах. Бе твърде болезнено. Излязох от стаята и се запътих надолу. Докато слизах чух шум и забързах крачка. Чух входната врата да се отваря. Слизах по стълбите и останах на последното стъпало. Видях татко, който беше с наведена глава. Дори от стойката му щях да кажа, че е тъжен. - Тате.. - казах и той рязко повдигна глава. Очите му се разшириха.
Т: Мади.. - каза науверено. Изглеждаше толкова тъжен. - Мадисън! - извика той и аз тръгнах към него. Прегърнах го толкова силно. Моите сълзи отново не се забавиха, а тези на баща ми също. За втори път го виждах да плаче. След няколко секунди се отдръпнахме и той ме хвана за раменете, като ме погледна. - Отново Джейсън, нали? Нарани ли те? - кимнах в отрицание. - Не ме лъжи! Виж какво ти е сторил! - притисна ме към себе си. - И още кой знае какво. - отдръпнах се.
М: Той не ме е наранявал! - извиках. - Той ме спаси! - видях изненадата в очите му. - Тате..не ме отвлече той. - казах
по-спокойно. Той ме придърпа отново в прегръдка.
Т: Важното е, че си тук..до мен! - каза той.
М: Какво ще стане сега, татко? - той въздъхна.
Т: Първо ще започнем с това да ми разкажеш всичко пък после..ще видим. - кимнах и му разказах за това как са ме отвлекли. Как изнудваха Джейсън, че ще ме убият ако не им даде чипа. Как се е погрижил за мен изпускайки няколко подробности като целувките и караниците. Той стоеше и просто ме гледаше. Мълчеше. Въздъхна и се изправи. - Мади трябва да кажеш това и на федералните, знаеш го нали? - изтръпнах.
М: Не искам да говоря с тях. Знаеш, че ги мразя. - почти извиках.
Т: Но трябва...ако не го направиш ще ме накарат да те изпаратя при майка ти! - каза той с мъка в гласа.
М: При майка ми? Ти сериозно ли? - той кимна. - Понякога имам чувството, че винаги работата ти е пред мен! - извиках. В този момент баща ми наистина се ядоса. На лицето му бе изписано едновременно болка и гняв.
Т: Мадисън!! - извика той. - Знаеш ли колко време не съм мигвал само и само, защото докато спя може да излезе новина за теб..колко време те търсех!? - каза той, а аз бях забила поглед в земята, като заплаках отново.
М: Причинявам болка на всички, които обичам.. - казах през сълзи спомняйки си за Джейсън. Усетих как баща ми ме придърпа в прегръдка.
Т: Спокойно.. - прошепна. Нищо нямаше да се оправи. Нищо!