Надежда за любов

От какво те е страх?

МИСЛИТЕ НА МАДИСЪН:

Видях как Кени се разтрепери пред очите ми. Хвана се за главата и постоя така за момент. Стоях и просто го гледах, очаквайки някаква реакция, но не мърдаше и стоеше така сякаш мисли съсредоточено върху нещо.
Моменти нахлуха в съзнанието ми..Джейсън. Трябва да го намеря и да говоря с него. Отворих вратата и излязох, когато Кени чак тогава леко надигна главата си. Тръшнах силно вратата и тръгнах към пътя, по който минаваха коли постоянно. Сигурно щях да изглеждам като уличница търсеща превоз, която иска да направи мръсотиики на мъжете, но не ми пукаше какво ще си мислят. Трябваше да се върна в Лас Вегас все някак.

К: Мадисън. - чух Кени да вика зад мен, но не се обърнах. Не можех да го гледам в очите. Не и след това, което ми бе казал току що. Той хвана ръката ми и аз инстинктивно се опитах да се отдръпна.
М: Пусни ме. Чудовище. Ти и Джейсън сте такива. - видях недоразумението в очите му.
К: Значи не ти е казал? - каза той и ме пусна.
М: Какво да ми каже, Кени? Какво?
К: Ами той...той си спомни..плана за убийството. - каза той заеквайки - Явно не ти е казал. - това ме вбеси и убеди още повече, че трябва да си поговоря с Джейсън. Значи той през цялото време е знаел за този план? И заради това ме отпрати?
Закрачих нервно. Не можех да стоя на едно място. Обърнах се към Кени и го погледнах колкото се може по-сериозно.
М: Виж какво. Искам да ме върнеш отново във Вегас и ако не го направиш поне не казвай на Джейсън, че отивам там. Искам да го изненадам "приятно". - чак аз настръхнах, когато чух гласа си. Той само ме гледаше..не е уплашен или разтревожен поглед. По-скоро беше безнадежден и някак разочарован. Не разбирах..не трябваше ли аз да съм тази, която да го гледа по този начин?
Той поклати глава.
К: Все още не разбираш, нали? - направих странна физиономия.
М: Кое избираш, Кени? - казах и отново зачаках отговора му.
Нямах огромното желание да съм с него в момента, но пък нямах и голям избор на превоз.
Той въздъхна и тръгна към колата, с която едва не се блъснахме заради мен. Но бях в правото си да постъпя така. Бях бясна от всичко, което ми беше казал той преди това.
К: Добре, но първо ще презаредим. За щастие има бензиностанция наблизо. - аз не казах нищо просто кимнах и след минути потеглихме.
Малко след като тръгнахме към нея ни бе обзело мълчание.
М: Какво да разбера? - изръсих по средата на нищото. Той ме погледна.
К: Защо Джейсън не ти е казал за..знаеш кое.
М: Защо? - колкото и да не исках да го показвам с нетърпение чаках отговора му. Но не го получих, защото вече бяхме стигнали. Той влезе в бензиностанцията за да плати. Аз се облегнах на седалката и мислех върху думите на Кени. След няколко минути той се върна. Настани се на седалката и натисна газта. Връщахме се обратно. Имах около час, за да измисля всичко, което искам да му кажа, за да не го забравя.
Минаха около 10 минути в тишина.
К: Защото се страхува. - каза той изведнъж като прекъсна мислите ми.
М: Какво? - казах аз.
К: Не ти е признал, защото се страхува. - в този момент имах насъбрани толкова много въпроси в главата си, но реших да не питам. Щях да изглеждам като някаква тъпачка покрай всички тези въпроси. Отново настана мълчание. Отново тази тишина.
Вече започваше да се стъмва.
Сега трябваше да съм вкъщи..трябваше. Напрегнах се доста. Оставаха само още около 20 минути докато стигнем къщата, в която се намираше Джейсън сега. Успокой се Мадисън! Всичко ще е наред. Просто ще му кажа какво мисля за него..или не ще го питам защо е щял да го направи. Сякаш се разкъсвах на две вътрешно, а това изобщо не ми помагаше с убедителността.
Когато най-сетне колата спря пред къщата аз слязох веднага. Знаех, че Кени ме гледаше в момента. Следеше всяко мое движение близките 10 минути. Беше нервен..и имаше защо.
Лампата в стаята светеше и се очертаваше силуета на Джейсън. Той стоеше и се взираше в телевизороа.
Било го страх? От какво по дяволите?
Хванах дръжката на вратата и се опитах да събера смелост, за да вляза. Натиснах бравата и влязох вътре буквално с гръм и трясък. Насочих се право към него, а той наистина се стресна и се обърна бързо към мен. Направих още 3 крачки и спрях. Нямах смелостта да се доближа повече. Очите му..невероятните му очи щяха да ме накарат да се почувствам виновна...дори и не знаех защо мисля така. Просто стоях и го гледах. Той бе слисан.
Д: Какво правиш тук? - каза студено. Не трябваше да се поддавам на гнева колкото и да исках. Той стоеше на няколко крачки от мен и просто се гледахме. - Попитах те какво правиш тук? - повтори той.
Най-сетне заговорих и аз.
М: Ти..ти си един нещастник.. - казах бавно. - Ти си убиец, гадняр, безчувствен.. - спрях не защото не намирах други думи, а просто защото се въртяха толкова много в главата ми и се чедех коя да избера. Той стоеше все така загледан в мен и неразбирайки думите ми.
Д: За какво говориш? - замълча за секунда, след което продържи отново. - Какво съм направил? - това ме накара наистина да се засмея.
М: Какво ли НЕ си направил? А? Какво? - той отмести поглед, забивайки го в земята. Явно си спомни. - Хмм за какво да те питам първо? За това защо се опита да се оттървеш от мен..или не, не почакай..за това защо се опита да убиеш баща ми? - той сви ръката си в юмрук и избягваше погледа ми. Очаквах да се защити или поне да каже нещо, но той просто се обърна и тръгна. - Хей. - извиках и тръгнах след него. - Къде отиваш? Искам обяснение Джейсън.. - виках. - Джейсън! - той не реагираше. Виках и изричах името му отново и отново. Той излезе от другата врата и аз останах сама в стаята. Нямаше да оставя нещата така. Започнах да бягам, за да го настигна. Не знаех, че това е врата водеща към градина. Даже не знаех, че има градина. Джейсън стовари юмрука си върху дърво с такава сила, че дори и мен ме заболя докато гледах. - Джейсън!! - извиках за пореден път с надеждата да се обърне. Усетих капка на бузата си. Започваше да вали. Застанах близо до него, но той все още беше с гръб към мен. Започна да вали много леко..едва се
усещаше. - Защо си толкова безчувствен? Толкова груб и.. - той все още стоеше така - страхлив? - усетих се да изричам. Той се обърна и направи физионимия казваща 'Какво каза?' и се взираше в мен.
Д: Ти пък какво знаеш? - каза той.
М: Защо не ми каза? - той не отговори нищо и се сетих за думите на Кени. - От какво по дяволите се страхуваше? - казах аз очаквайки да не ми отговори.
Д: Страхувах се да не те изгубя! - извика той. Стъписах се.
М: М-моля? - успях да кажа. Той се приближи към мен бързо и уви ръцете си около мен, за да не избягам. Сякаш щях да опитам. Беше толкова..толкова близо. Дъждът се усили леко, но не прекалено много.
Д: Защото съм един глупак, който не може да сложи бариера на чувствата си колкото и да се опитва. - исках да изкрещя в този момент и да му кажа, че това не го прави глупак. То тогава и аз не бях нищо повече от глупаво момиче харесващо толкова много неподходящия човек. - Защото колкото и да се опитвам твоята усмивка..твоето лице не излиза от ума ми. За Бога толкова ли е трудно да го разбереш? Превръщам се в глупак заради едно момиче.. - спомних си спора ни, когато все още..все още живееше у нас, за това дали момичетата или момчетата са
по-добри.
М: Аз не съм просто едно момиче.. - казах високо.
Д: Мамка му естествено, че не си просто едно момиче. По дяволите ти ме правиш слаб..ето казах го. Правиш ме слаб. - не можех да повярвам на това, което чувах. - И да страхувах се..да не ме намразиш повече заради нещо, което съм направил тогава. - изтръпнах. - И не искам да страдаш заради мен. - той погали бузата ми. Не се отдръпнах. Гледаше ме със своите прекрасни очи. - И също така не мога да те оставя без да направя това. - каза той и се приближи още до толкова, че да усещам дъха му. Не дочака, за да види дали ще му попреча и веднага долепи устните си към моите, а аз увих ръце около врата му. Дъждът започваше да се усилва постепенно. Отдели се от мен само за да си поеме глътка въздух и започна да ме целува по врата. В този момент не ме интересуваше нищо и никого. Бяхме само аз и той. Забравих за всичко..думите на Кени..дори и за Джени, която му се водеше гадже. Но щом беше с мен в този миг и ми призна всичко това аз разбрах, че той няма нищо към нея сега. Тя вероятно дори не знаеше за загубата на паметта му, а той явно не искаше да й каже за случилото се. Нали? Или просто аз си мислех и исках да е така?
Избутах всички мисли от
главата си и просто се насладих на момента..бях щастлива!