Надежда за любов

Умираща звезда

МИСЛИТЕ НА МАДИСЪН:

След това, което стана с бързи крачки се прибрах вкъщи. Баща ми се скара доста за закъснението, но му обясних, че е било претъпкано в библиотеката. Качих се по стълбите до стаята ми. Още щом влязох се хвърлих на леглото. Сълзите, които сдържах досега се отрониха една по една. Вече не можех да го позная. Той не бе същия, в който се влюбих. Трябваше да го приема, но просто не можех. Бях убедена, че няма да дойде утре. Потънах в мисли и неусетно съм заспала.
На сутринта отказах до отида на тренировки. Не ми беше добре и баща ми се съгласи. Но щях да отида в библиотеката по-късно. Иначе вкъщи щях да се побъркам и главата ми да се пръсне от мисли. Излежавах се до късно и гледах някакъв филм по телевизора. Когато той свърши отидох до кухнята да хапна нещо. Направих си палачинки и пих малко портокалов сок. След като бях готова се върнах обратно в стаята ми и взех телефона си. Видях, че часът беше 16:15ч. Ким ми бе пратила хиляди съобщения, но ги изтрих всички без да ги прочета. Отидох да се изкъпя и когато излезнах започнах да се оправям. Изсуших косата си и я изправих. Есента идва и е относително
по-хладно. Облякох синя блузка, черни дънки, кецове и горнище. Взех една раница и се запътих към забранената стая на татко. Той не си беше у дома, така че не беше трудно да вляза и да взема папката с информация за чипа. Взех я макар да знаех, че нямаше смисъл да го правя, защото той няма да дойде. Тръгнах към библиотеката като слушах музика по пътя. Както и предполагах там имаше много работа, но Елинор ме прати на горния етаж, където е
по-спокойно сигурно, за да се реваншира. Качих се и оставих раницата си настрана. Точно, когато подреждах книгите чух стъпки. Направих изкуствена усмивка и си казах обичайната реплика.
М: С какво мога да ви помогна? - казах като сложих последната книга и се обърнах към човека. Изтръпнах. Беше със сини кецове и черно горнище със сложена качулка. Не можех да повярвам на очите си. Той беше дошъл. Стоеше и ме гледаше както и аз него, след което махна качулката си. - Ти дойде.. - продумах най-сетне. Прозвуча глупаво, но не можех да прикрия изненадата си. Той кимна. Тогава разбрах, че въпреки всичко таях в себе си надежда, че ще дойде. Приближих се до раницата и извадих дебелата папка пълна с документи, като му я подадох. - Разглеждай я тук. Трябва да я върна довечера, за да не забележи. - козах аз. Знаех, че забивах нож в гърба на татко, но.. - Утре пак ще я донеса. - чух се да казвам. Той отново кимна. Седна на една маса и отвори папката. Обърнах се, за да продължа с работата си, когато той проговори.
Д: Махам се веднага щом открия нещо важно. - каза без никаква емоция в гласа. Тази студенина ме накара да изтръпна за пореден път. Беше се навел над документите и промълви едва доловимо, но аз го чух! - И ще отида далеч, за да не те нараня. - усмихнах се. Надеждата се бе върнала в мен. В 20:00ч. трябваше да съм вкъщи преди да се стъмни. Имах още около 2 часа на разположение. Страх ме беше татко да не разбере за липсващата папка. Още повече ме беше страх какво щях да правя, когато Джейсън прочете всичко и няма с какво повече да го задържа. Документите в нея са доста и едва ли щеше да я прочете бързо. Мамка му дори не знаех с колко време разполагах докато той е тук.
Реших да си свърша работата, за да не ме скастри Елинор после. От време на време се обръщах към него и погледите ни се срещаха. Той веднага отместваше своя. Беше минал сигурно повече от час и аз бях свършила задълженията. Стана ми скучно и реших да изляза на покрива. Докато чакам Джей не исках да бездействам. Запътих се към стълбата водеща към покрива, която бе на същия етаж. След като я изкачих пред мен се разкри малък прозорец. Отворих го и се изтеглих навън. Внимавах да не стъпя накриво или нещо такова, защото определено щеше да има последствия. Направих една-две крачки и седнах на колкото се може по-удобно място. Вече се стъмваше навън. Дори звездите баха на показ.
Колко нечестен всъщност беше живота. Мразех това, ча не мога да направя нещо по въпроса, че не мога да променя съдбата си. Не мога да направя нещо и за Джейсън. За неговия пропилян живот пълен с болка. Защо всичко не можеше да се промени? Стоях седнала и гледах към звездите. Изглеждаха толкова близо сякаш с едно протягане на ръката и можеш да си хванеш една. Но те бяха недостижими. Точно като Джейсън и мечтите ми. Всичко изглеждаше толкова безнадеждно, толкова безсмислено. Неусетно една сълза се стече от дясното ми око. Не исках да плача и я изтрих. Наистина беше станало несъзнателно. Тогова дочух шум. Това място беше нещо като мое скривалище, когато нямах работа идвах за кратко на спокойствие. Никой друг не стъпваше тук. Знаех от кой беше този шум и дори не се обърнах да погледна. Той внимателно дойде и седна на определена дистанция от мен. Беше на около 2 крачки разстояние. Мисли прехвърчаха през ума ми. Той беше звездата...толкова блестяща и красива, но същевременно далечна. Видях, че се загледа в звездите. Притиснах краката си към тялото още повече, защото ми беше станало студено. Може би повече заради студенината в душата ми.
Д: Звездите са красиви. - каза той.
М: Така е. - казах и се взирах в тях отново. Изместих се малко в негова посока, но съвсем малко. Мамка му бях забравила горнището си вътре и го осъзнах чак, когато започна да ми става наистина студено. Скръстих ръце опитвайки да се стопля поне малко.
Д: Студено ли ти е? - каза и ме погледна.
М: Не.. - погледнах го за секунда и отместих поглед.
Д: Не лъжи...виждам, че трепериш. - каза и чух шум от дърпане на цип. Той стана и сложи горнището си на раменете ми.
М: Благодаря. - казах и го облякох. Подуших аромата му. Позната до болка миризма. Вдишах дълбоко и погледнах към него. Този път беше седнал съвсем близо. - Разболях се. - проговорих аз. - Разболях се в онази нощ, когато се върнах вкъщи. - той трепна леко.
Д: Мадисън.. - започна, но аз го прекъснах.
М: Не, аз просто споделям...като на приятел. - бях сложила ръката си на крака му, а той не се отдръпна. Наистина имах нужда да поговоря с някого. Беше ми се насъбрало. - Имах треска. Баща ми се беше изплашил. - казах аз. Спомняйки си това ме болеше. Болката в очите на баща ми. - Не можех да стана от леглото 3 дни и повтарях само едно име. - погледнах към него, но той знаеше, че е неговото. В очите му виждах отражението на звездите. Беше красиво. - Затова татко помоли да намалят присъдата ти, която.. - казах, а той ме прикъсна.
Д: Която всъщност беше смърт. - каза той спокойно. Все едно не говореше за смърт, а за нещо обикновено.
М: Те ми обещаха да не те убиват. Обещаха на татко.. - поправих се. Той сведе глава. Истината беше, че за всичко бяха обвинили Джейсън. За всичко, което брат му бе направил също. Ако го заловят смъртната присъда беше сигурна.
Д: И ти им повярва? - каза леко насмешливо. Не казах нищо аз...налагаше се да им вярвам. Какво друго можех да направя по въпроса. - Наивна си. - продължи той. - Светът е жесток. Не му пука нито за мен, нито за теб. Ако не се грижиш сам за себе си на никого няма да му пука. - плашеше ме това, че думите му баха истина. Колко исках да ме прегърне в този момент. Той беше този, който казваше, че всичко ще е наред, когато въобще не е. Нуждаех се да ми вдъхне кураж. Бях загледана в звездите за пореден път и пред очите ми мина падаща звезда.
М: Хей..видя ли я? - усмихнах се леко и погледнах към него.
Д: Кое? Падащата звезда ли? - каза той, а аз кимнах. - Да. - отговори. Затворих очи и се замислих. Трябваше да си намисля желание. Да се концентрирам. - Какво правиш. - чух го да казва.
М: Не ми казвай, че не знаеш за това. Когато видиш падаща звезда си пожелаваш нещо. - погледнах към небето. - Казват, че каквото и да е се сбъдва. - казах аз.
Д: И ти вярваш в това? - каза той. - Това, което видяхме току що беше умираща звезда. Хората вярват и си пожелават това, което най-много искат. - той гледаше към небето. - И вярвайки, че ще се сбъдне остават с надеждата. Всъщност според мен е измислено затова. Да съхрани надеждата. А тази звезда ще умре. И заедно с нея всички мечти. - той въздъхна и ме погледна. Не исках това да е вярно. Тогава той се изправи. - Е, ще тръгваме ли? - каза докато вече вървеше към прозореца. Не му отговорих и се изправих. Преди да вляза през прозореца погледнах небето. Дори и това, което каза да е истина, аз се нуждаех от надеждата. Затворих очи за секунда и си пожелах това, което най-много исках. Усмихнах се и тръгнах да слизам след него.