Надежда за любов

Всичко свърши...

МИСЛИТЕ НА МАДИСЪН:

Моментът, в който видях Джейсън при входната врата се стъписах. Беше видял всичко. Какво щях да правя сега? Той тръгна да влиза обратно към къщата и извади телефона си.
М: Джейсън. - извиках през сълзи и се затичах след него. Сърцето ми се разкъсваше. Как можах да го направя? Когато отидох при него видях, че тъкмо си прибира телефона. - Джей.. - казах отново, но той не се обърна. Минах пред него. Наведената му глава ми подсказваше, че едвам се сдържаше да не заплаче или разкрещи. Исках да вика, да чупи. Докато мълчеше го правеше по-тежко за мен. - Хайде..моля те кажи нещо. Каквото и да е.. - хванах едната му ръка, а той веднага я дръпна. Чу се силен трясък идващ от къщата. Тогава той си вдигна главата и хвана ръката ми. Започна да ме дърпа и тичахме нанякъде. Какво се случваше за Бога? След няколко секунди забелязах, че се намирахме на същото място пред оградата, която бях прескочила вчера. Той ми помогна да се покатеря и ме прехвъли от другата страна. Чувах крясъци. Райън крещеше името на Джейсън. Но защо? Все още не осъзнавах какво ставаше в момента. Просто го следвах и не спирах да мисля за случката със Зак преди малко.
След като и той прескочи оградата отново ме задърпа напред. Започнахме да тичаме между дърветата. Той дори на внимаваше. Стъпвах накриво, блъсках се в дърветата, но той не забавяше темпото. Стигнахме по-висока ограда. Това беше края на горичката, който не се бях осмелила да стигна.
Д: Чуй ме! Ще ти помогна да изкачиш тази ограда и да стигнеш от другата страна. - проговори най-сетне. Не исках да го оставям. Бях готова да откажа, но заговори отново. - Хайде, няма време! - неразбираща защо се случваше всичко това просто му кимнах и ми помогна да се изкача. Скочих от другата страна и когато се озовах на тревата щях да извикам от болка. Бях си изкълчила глезена. Но това бе най-малкият ми проблем в момента. Стоях на място и зачаках Джейсън да дойде. Чуваха се изтрели, а него го нямаше. Започнах да треперя. Защо се бавеше толкова?
М: Джейсън.. - извиках, но отговор така и не получих. Оглеждах се и в този момент видях как той прескача оградата. Бах готова да го прегърна от щастие, но знаех, че щеше да ме отблъсне, а от това щеше да ме заболи повече. Той хвана грубо ръката ми и започнахме да бягаме. След няколко пресечки забелязах, че се намираме на паркинг. Имаше само една кола и малък микробус. Кени беше до колата. Изглеждаше нервен и уплашен.
К: Защо по дяволите променяш плана в последния момент? - каза ядосано. Джей ме пусна и се почесе по тила.
Д: Готова ли е колата? - попита той.
М: Някой ще ми обясни ли какво точно беше всичко това? И къде отиваме? - казах. Както винаги само аз не знаех какво става.
Д: ТИ отиваш. - каза Джейсън.
М: Как така само аз? - попитах с треперещ глас. Кени направи крачка назад.
К: Аз ще ви оставя за малко. - каза и тръгна.
Д: Мадисън тръгваш си.. - каза той. Усещах как сдържаше емоциите си. Но аз не бях толкова силна. Даже изобщо не бях. Не можах да задържа сълзите си и те започнаха да се стичат.
М: Не искам... - казах през сълзи. - Виж нямам нищо общо със Зак. Наистина той.. - казах, но той ме прекъсна.
Д: Не е само Зак! - извика. - Всичко, което той каза...ти си го мислеше. От това ме заболя
най-много. Но той е прав. Какво ти донесох аз освен болка и страдание? Разделих те със семейството и приятелите ти. Поставих живота ти в опастност. - продължаваше да говори с висок тон.
М: Не е вярно! - казах аз и направих крачка към него, но той се отдалечи.
Д: Недей да се залъгваш, Мадисън! - извика той. - Всички думи, които той изрече бяха думите, които ти се стахуваше да кажеш! - продължаваше да вика. Думите му ме пронизваха като нож. - Казах ти го веднъж и ще повторя. Трябва да разбереш, че не можеш да промениш това, което съм! - каза и посочи себе си. - Аз съм един убиец! И колкото по-дълго си в живота ми...толкова повече си в опасност!
М: Спри! - успях да кажа, но той не ме послуша. Не го казвай Джейсън моля те...знаех отлично какво следва, но не исках да чувам тези думи.
Д: Вече не си част от живота ми! - каза и направи крачка назад.
М: Недей... - изхлипах аз.
Д: 'Нашата любов не може да бъде заличена лесно.' ( Тези думи Мади ги казва в частта 'Къде беше той по дяволите?' ако някой иска да си спомни просто казвам ;д ) - каза той. Изтръпнах, защото това го бях казвала аз. - Явно и двамата искахме да повярваме в това. - той въздъхна.
М: Аз вярвах! - казах високо.
Д: О, моля те ние бяхме наивни. - каза повишавайки тон. - Това беше нещо, което измислихме и искахме да повярваме, че е истинско. - всяка негова дума ме нараняваше. - Всичко свърши! Забрави го. - каза той. Не можех да слушам повече. Направих няколко крачки и го прегърнах силно. Той не реагира и даже не помръдна. - Не можем да променим съдбата. Ние сме от различни светове...и трябва да го приемем. - продължаваше той като ме отдръпна от себе си и сложи ръцете си на раменете ми. - Аз го приех. Време и ти да го направиш! - каза и се отдръпна напълно.
М: Но аз.. - понечих да кажа нещо, но този път Кени ме прекъсна.
К: Имаме по-малко от 5 минути. - каза той. Джейсън кимна и направи някакъв жест с ръка и един мъж ме хвана за кръста, като започна да ме дърпа. Хванах ръката на Джейсън, опитвайки се да се задържа за него.
М: Не! Не искам..Джейсън! - крещях, а Джей бавно дръпна ръката си и не откъсваше поглед от мен. Дойде още един непознат за мен мъж и ме задърпаха към микробуса. Сълзите ставаха все повече и повече. Тресях се и крещях името на Джейсън, но той се обърна с гръб към мен.
Мъжете отвориха вратите и грубо ме вкараха вътре, защото се съпротивлявах с всичка сила и все още виках неговото име, умолявайки го. Но за всичко бях виновна аз...съмнявах се в любовта ни. Правех грешни изводи, но мисълта, че ме оставяше ме нараняваше още повече. С него животът ми може би не беше лесен, но предпочитах проблеми с него отколкото изобщо да не е част от живота ми! Мекробусът запали. Виках и удрях по стъклото, но Джейсън все още беше обърнат с гръб. Започнахме да се движим.
М: Не, не, нее! - крещях отново. Когато изчезна от погледа ми се облегнах и бавно започнах да се свличам надолу. Седнах на пода и присвих крака към гърдите си, като зарових глава в тях и заридах. 'Не можем да променим съдбата' беше казал той. Сгуших се по-силно. 'Аз го приех. Време и ти да го направиш.' Всичко, което той каза сякаш се бе забило в главата ми. Повтаряше се постоянно в съзнанието ми. Всичко наистина ли свърши?

МИСЛИТЕ НА ДЖЕЙСЪН:

К: Тръгна си. - каза Кени. Сълзите, които се бяха насъбрали в очите ми опитваха да се освободят. Разкрещях се. Отидох и започнах да удрям с юмруци най-близкото дърво. Всъщност можех само с едната си ръка, защото другата все още бе гипсирана от инцидента.  Кени ми повтаряше да спра, но ако не си го изкарах на някого или нещо щях да падна безсилен. Стоварвах юмрук след юмрук. Кени ме хвана и ме дръпна.
Д: Остави ме! - изкрещях, но той не го направи. Усетих как една сълза се стече по бузата ми. Дали тя ме правеше по-слаб?
Сега нея я нямаше и отново мога да бъда стария Джейсън. Онзи на когото не му пука за никого и още по-малко за някакво момиче. Разтрих очите си. Извадих пистолета и погледнах Кени. Тя беше в безопасност и трябваше да забравя за нея. - Колко минути остават? - попитах го аз със студен глас.
К: Минута, две не повече. - каза той и се обърна в посока към къщата и просто гледаше.
Прибрах пистолета си и се обърнах в обратната посока, като си сложих качулката. Вече си забранявам да чувствам. Тази болка е непоносима. Предпочитах да съм безчувствен пред това. Стоях на място загледан в далечината. Скръстих ръце, а Кени дойде до мен. След минута земята под мен се разклати, но аз дори не трепнах. Знаех, че съм свикнал със звука от експлозивите.
К: Мислиш ли, че е умрял? - попита той. Говореше за брат ми.
Д: Не. - отговорих аз. - Но някой ден ще е. - казах. Знаех точно какво да направя сега. Да нуча за онзи чип.
К: Защо не й каза, че си и спасил живота? - каза той спокойно.
Д: Няма значение. - казах като тръгнах към колата. - Забрави за нея! - казах студено, а той се засмя.
К: За мен ще е лесно, но дали ти ще я забравиш? Как мислиш Джейсън? - каза той и се настани на шофьорското място, а аз бях на това до него. Насилих се да се усмихна и за последен път си спомних за моментите ни с нея. Усмихнах се, но не му отговорих. Аз оставям спомените си и всичко тук, на това място и нямах намерение да се връщам. Кени запали колата и потеглихме, за да търсим информация за чипа. Махам се от това проклето място и ще я забравя. Далеч от очите, далеч от сърцето. Това е краят!

***
Не забравяйте да коментирате! Аа и да не мислите, че всичко свършва тук? Това определено не е краят на историята :*