Докосната от смъртта

Глава 1. Как умря Тара Бел

Тара Бел живееше в сиропиталището „ Света Ана" откакто се помнеше. Изоставена още от бебе, тя не познаваше друг дом освен този. Това, разбира се, не означава, че го харесваше. Напротив. Тя ненавиждаше това място. Ненавиждаше злобните хлапета, които непрекъснато я тормозеха, нито учителите, които сякаш нарочно си измисляха хиляди причини, за да я накажат.
Тара нямаше нито един приятел сред тези хора. Нито един човек на този свят, когото да обича. Когато беше малка, винаги плачеше, гледайки нормалните деца, онези с родителите, със семействата, и тайничко им завиждаше. Тя също искаше да има истински живот, пълен с любов и грижи, но тъй като знаеше, че никога няма да го получи, беше най-самотното същество на света. Криеше се из двора на сиропиталището, в мазето, на тавана, на всички места, където нямаше да я намерят и заиграваше отново и отново своята игра на криеница с живота. Сякаш ако се криеше тук, поне докато я търсеха, можеше да се почувства значима за някого. Поне докато я намерят... Ала един ден никой не дойде да я търси - просто я бяха забравили. Тя стоя и чака, и чака, и чака, докато не се стъмни, а и дълго време след това. Защо никой не идваше?
- Къде сте? - прошепна тя изплашено в тъмното и една голяма сълза се търколи от тъжните й очи.
- Няма да дойдат, да знаеш - чу се зловещ момчешки глас, чийто притежател се спотайваше в сенките.
- Кой си ти? - измърмори момиченцето сърдито без изобщо да се изплаши, беше прекалено тъжна и сърдита.
- Аз съм Джак, глупачке! - отвърна хлапето и пристъпи към отрязъка лунна светлина, който нахлуваше през прозореца до тях. Това беше най-странното дете, което Тара беше виждала през живота си, а тя беше виждала много деца. Той носеше големи и смешни обувки, широки панталони и още по-широка риза. Острата му черна коса стърчеше на всички посоки, лицето му беше опръскано с лунички и призрачно бледо, сякаш беше от хартия, а под сивите му очи имаше големи кръгове - като от недоспиване, само че по-тъмни и по-дълбоки. - Какво гледаш?
- Много си грозен - отговори Тара и излезе от скривалището си.
- Страх ли те е? - изплези се Джак.
- Как ли пък не!
- А ти защо се криеш тук след като искаш да те намерят?
- Не е вярно!
- Така ли? Тогава кого чакаш тук?
- Ти си глупак! - тя тропна с крак и в следващия миг изхвърча от помещението, сякаш я гонеха дяволи.
Странно е как от този ден нататък Тара вече не беше чак толкова самотна. Джак я преследваше където и да отидеше и постепенно той се превърна в най-добрия й приятел. Имаше нещо повече от това, че си приличаха по характер, което ги сближаваше, защото за разлика от другите деца наоколо, те двамата най-ясно усещаха липсата на дом и семейство.
Джак също беше самотно хлапе, и много буйно. Непрекъснато се забъркваше в неприятности и раздаваше юмруци наляво и надясно. Единственото, което той искаше, беше да избяга от „ Света Ана" и никога вече да не се връща обратно, а за Тара ставаше все по-лесно да го разбере, докато растяха за. Когато бил на десет години, родителите му умрели в автомобилна катастрофа и тъй като нямало кой да се грижи за него, го пратили в сиропиталище. Сигурно е много трудно за някой „ нормален" да се окаже на подобно място, мислеше си Тара и се опитваше да обясни привързаността си към него с това, че му съчувства.
Годините минаваха, децата пораснаха, приятелството им се превърна в любов.
Скоро Джак и Тара щяха да навършат осемнайсет години и завинаги да напуснат „ Света Ана", но не се страхуваха - те вече си имаха изграден план и цял куп мечти, които да сбъднат заедно. В сиропиталището ги наричаха Ромео и Жулиета, защото винаги бяха заедно и почти не допускаха другите деца до себе си.
- Кажи ми какво искаш за рождения си ден - попита Джак една вечер, когато отново бяха избягали от другите, напълно пренебрегвайки правилата за вечерния час, така грижливо налагани от директор Шулц.
Двамата седяха на дървената пейка под старата върба в двора на сиропиталището. Бяха съвсем сами. Лунната светлина хвърляше сребърни отблясъци върху лицата им, върху тревата, която растеше из двора, върху покривите на съседните сгради. Тяхната луна - така я наричаха още от деня, в който се запознаха. Луната, която приемаха като символ на любовта си - бяха се заклели, че докато тя блести в небето, няма да позволят нищо на този свят да ги раздели.
- Искам един огромен шоколадов сладолед - отвърна Тара с широка усмивка и погледна с блестящи очи момчето до себе си. Беше щастлива. Колкото повече наближаваше времето да си отиде оттук, толкова по-свободна се чувстваше. И толкова по-близо до новия си живот с Джак.
- И още? - попита той закачливо.
- Още? Това не е ли достатъчно? - тихичко се засмя тя.
- Кажи ми нещо, за което копнееш с цялото си сърце.
- Знаеш за какво копнея с цялото си сърце - отговори Тара сериозно.
- Не. Нещо, за което не си казвала на никого до сега. Каквото и да е то.
- Нещо, за което не съм казвала? Да видим... за ледената пързалка - каза тя след кратък размисъл. Винаги го беше искала - да се понесе по леда като онези фигуристки, които гледаше по телевизията, да бъде красива и изящна като тях. И свободна като вятъра, докато се плъзга по леда.
- Е - рече Джак изненадано - това наистина не си го казвала. - Искаш своя ледена пързалка? - подразни я без да изпуска очите й от поглед.
- Не, глупчо. Искам да отида на ледената пързалка. Никога досега не съм ходила там, но винаги ми се е искало да го направя. Да се кача на кънките и просто да се понеса по леда... да полетя, като птичка... прозвуча адски лигаво, нали? - добави тя, осмисляйки как звучат думите й.
- Малко - заяде се Джак и леко я перна по нослето. - Но пък това си е твоята мечта. Няма значение как звучи в ушите на другите. Значи е решено. Отиваме на пързалката следващата седмица.
- Ти си луд - отново се засмя тя, мислейки си, че може да прекара целия си живот така - сгушена в прегръдките му, потънала в кроежи за бъдещето и планове... планове за сбъднати мечти.
- Защо пък да съм луд?
- Защото например сега е юли. Няма как да отидем там през юли...
- Да не мислиш, че нещо може да ме спре, Тара Бел?
- Джак Талбот, престани да използваш цялото ми име.
- Харесва ми как звучи - отвърна той замислено и за пореден път преплете пръстите си с нейните. - Точно като звън на камбанка... Тара... Бел - зън... зън. Нали знаеш колко много те обичам, хлапе - довърши и нежно целуна ухото й.
- И аз те обичам - сега в гласа й нямаше и следа от закачливост. Тя отново се извърна към него и го погледна сериозно. - Ти си всичко, което имам.
- ТИ си всичко, което имам - повтори Джак и обгърна лицето й с ръце. Наведе се нежно към нея и този я целуна по челото - съвсем целомъдрено и непривично за него. - Какво има? - попита, когато забеляза блестящите в очите й сълзи.
- Нищо, аз... - тя премигна няколко пъти, за да прогони сълзите и отмести поглед от неговия. В следващия миг се отдръпна от него и започна да бърше сълзите си, които все пак успяха да се отърколят по бузите й. - Не знам. Сигурно е заради луната. Голяма идиотка съм, нали?
Джак служи ръка върху нейната и й попречи да изтрие лицето си. Вместо това докосна нежно бузите й и сам попи сълзите.
- Няма нищо, хлапе. Можеш да плачеш колкото си искаш. Аз си падам по теб, така че... дори и когато плачеш това ми се вижда адски секси.
- Значи си падаш по мен? - попита Тара с привидно спокоен тон.
- Да, не го ли знаеш? - този път целувката му беше много далеч от невинна. Когато се отдръпна от нея, тя се усмихна. Устните й бяха леко зачервени. - Обичам те, Тара Бел. Винаги и завинаги - усмихна се и скочи от пейката. - Хей, искаш ли да се поразходим? Иначе господин Хочинс като нищо може да ни намери както миналия път.
Тара се намръщи леко при спомена за конското, което старият пазач им чете преди около месец, и кимна.
- Да се махаме.
Двамата напуснаха двора на сиропиталището хванати за ръце. Не отиваха на някое специално място, просто се разхождаха из улиците на големия град, потънали в глупав и несъществен разговор. Не това, което си казваха, беше важното. Важно беше просто да си говорят, да споделят един с друг, да бъдат заедно и да се наслаждават на близостта си. Джак попиваше всяка нейна дума, всеки неин жест се отпечатваше в сърцето му като горящо клеймо. Той живееше заради нея, мечтаеше заради нея, тя беше смисълът на цялото му съществуване. Ако Тара не съществуваше, той също щеше да изчезне. Беше изгубил семейството си съвсем малък, беше вярвал, че никога няма да се почувства цял отново, беше изплашен и сам. И тогава я срещна. Тя озари живота му като ярка комета, като нежното слънце, разтопяващо снега през зимата. С нея всичко си дойде на мястото. Едва на десет години вече беше разбрал какво означава да копнееш за някого, да си свързан с него и белязан от него завинаги. Дори и сега, осем години по-късно, нищо не се беше променило. Той все още беше неувереният хлапак, който трепери от притеснение всеки път, когато застане пред нея. Да я държи в прегръдките си, да я целува - за него нямаше нищо по-важно на този свят. Ето тази вечер например, не можеше да си представи какво е да не я докосва. Ръцете му несъзнателно непрекъснато търсеха физически допир с нея - с пръстите й, с косите й, раменете й... обикновени жестове, дори случайни на пръв поглед, но без тях картината просто не беше пълна. И Тара, която потръпваше всеки път, когато усещаше докосването му, замечтаната й усмивка, и този пълен с любов поглед, който принадлежеше само на него.
- Да го направим още сега - каза Джак, докато минаваха покрай поредната притихнала сграда.
- Какво да направим още сега? - попита Тара и го изгледа предизвикателно.
- Не това, за което си мислиш, лошо момиче - той я придърпа в прегръдките си и отново я целуна, този път по врата - съвсем лекичко и ефирно. - Какво ще кажеш да се оженим още сега.
- Ти си луд.
- Защо да съм луд? И без това рано или късно ще го направим...
- Да се оженим? Днес? - тя замълча за миг, обмисляйки идеята - да бъде госпожа Талбот. Това беше абсурдно нереално, идиотско... и най-привлекателното нещо на света.
- Представи си го... тогава никой и нищо не би могло да ни раздели.
- Нима някой някога се е опитвал да ни раздели? Глупчо - със и без някакъв си подпис или благословия, която няма никакво значение, пак ще те обичам, докато съм жива. И никой, никога няма да ни раздели. Освен ако ти не го поискаш.
- Никога не бих поискал нещо подобно. Просто в момента съм обзет от безумно желание да те правя щастлива по каквито и да било начини.
- Да ме правиш щастлива? Ти ме правиш щастлива всеки ден.
Той лекичко се отдръпна от нея и продължи надолу по улицата, дърпайки я за ръка.
- Къде отиваме?
- Тайна. Ще видиш. Вярваш ли ми?
- Вярвам ти. Само че погледът ти е като на луд.
Джак се усмихна, погледна я с блестящи влюбени очи и продължи към светофара. Добре че светеше зелено, защото в противен случай щеше да продължи без изобщо да се замисля.
Тара тичаше след него, изпълнена с любопитство, докато наблюдаваше уверената му походка и начинът, по който и се усмихваше.
- Ох, чакай малко - задъха се тя, когато стигнаха до отсрещния тротоар.
- Добре ли си?
- Да, просто... само секунда.
Тя се закашля силно, опитвайки да си поеме дъх. Вместо да се оправи обаче, кашлицата изведнъж стана по-силна, толкова силна, че Тара вече не можеше да диша.
- Тара! - извика Джак уплашено, след като тя не спираше да кашля вече цяла минута и повече.
- Не... не мога... - задъхваше се тя. - Не мога да дишам.
Кашлицата се влоши толкова много, че се наложи да я заведат в болницата. Никой от лекарите така и не разбра каква е причината за пристъпа й. Изписаха я още на следващия ден без дори да й направят допълнителни изследвания. Джак беше бесен заради това.
- Как е възможно да се отнасят толкова нехайно към здравето ти! Ами ако е нещо сериозно? - ядосваше се той на път към „ Света Ана". - Ще говоря с директорката...
- Не е нищо сериозно - отвърна му Тара. - Просто съм яла нещо, което не ми е понесло.
- Вчера яде същото, което ядеш всеки ден от осемнайсет години насам - упорстваше Джак. - Извинявай - каза, когато видя угриженото й лице. - Не искам да те тревожа. Просто се притеснявам.
- Недей. Всеки може да получи пристъп на кашлица. Не е казано, че ще умирам от някоя неизлечима болест - тя се засмя, опитвайки да извърти думите си като шега, но това само го напрегна още повече.
- Дори не си помисляй да умираш някога, Тара Бел. Ако теб те няма на този свят и аз ще спра да съществувам...
- Хей, стига. Никъде няма да ходя. Поне докато не намериш начин да ми осигуриш ледената пързалка за следващата седмица - след като го дари с лека ефирна целувка по устните, тя се засмя невинно и се сгуши до него, докато чакаха автобуса.
- Ако отново се почувстваш зле...
- Ще долетя в болницата на секундата. Не се безпокой. Добре съм. Честно.
- Значи и аз съм добре тогава.
През следващите дни не се случи нищо. Поне нищо по-различно от ставащото всеки божи ден в „ Света Ана". Близнаците Хейвън - досадни и неприятни момчета - се върнаха обратно след като поредното приемно семейство се отказа от тях. Госпожица Бретууд, учителката по биология, си изруси косата. В сряда решиха да сервират задушени картофи с месо, което би трябвало да минава за свинско, и по този начин нарушиха дългогодишната традиция в сряда да се яде боб с наденица. В края на седмицата задуха вятър. Първоначално всички се зарадваха, защото вятърът най-после успя да отблъсне адската жега, нападнала тези места. После обаче вятърът се задържа. Донесе облаци и от небето заваля силен дъжд, който дни наред сякаш отказваше да спре. Стана студено, всъщност стана толкова студено, че се наложи да пуснат отоплението в общежитията, а Тара извади старото си износено яке и отказа да се раздели с него под какъвто и да е предлог. Вярно е, че на всички им беше студено, но начинът, по който тя трепереше, нямаше нищо общо със студа. Тя изглеждаше... болна. С всеки изминал ден лицето й ставаше все по-бледо, под очите й се появиха тъмни кръгове, започна да се уморява често. Всеки път, в който Джак я поглеждаше уплашено, тя казваше, че е добре. Че всичко е просто заради настинката, която я е нападнала. Все пак беше ходила при лекаря на сиропиталището и той потвърди, че е напълно здрава. Според него дори не беше настинала. Следователно нямаха причина за притеснение, нали? Тара не желаеше да отдава повече значение на нещо, което действително нямаше значение. Въпреки че се чувстваше зле, тя искаше да си мисли само за приятни неща. За рождения си ден, за усмивката на Джак, за начина, по който я гледаше тази сутрин. Какъв смисъл да се тревожи заради някаква си настинка при положение, че имаше толкова много мечти и планове, с които да занимава съзнанието си.
И ето че неусетно дойде рожденият й ден. В „ Света Ана" й организираха парти с торта, въпреки че тя мразеше да е в центъра на вниманието. Беше й неудобно да приеме подаръците на другите хлапета, защото знаеше, че и без това нямат пари дори за себе си. А и те не й бяха истински приятели - правеха го единствено, защото тя беше героинята в сиропиталището, най-популярното момиче тук, онова, което живееше в своя собствена приказка и което беше намерило любов дори и на подобно място. Защото я смятаха достойна за подражание. А тя не беше.
- А това е от мен - каза Джак и й подаде огромна фуния със сладолед. - Малко е студено днес, но ти това си пожела.
- О, Джак! - тя остави сладоледа на импровизираната маса, където се намираше и останалата храна, събрана по случай празника, и се хвърли на врата му. - Не си забравил - прошепна, но не достатъчно тихо, че другите да не чуят. До ушите й достигнаха няколко тихи въздишки от момичетата наоколо.
- Никога няма да забравя - той я завъртя във въздуха, целуна я шумно, а после я пусна, хихиканията и подсвиркванията около тях се превърнаха в одобрителни възгледи, дори от учителите. - И освен това тази вечер имаме официално разрешение от директор Шулц да излезем.
- Ще излизаме? - престори се Тара на учудена.
- Да, ще излизаме. Изобщо не си прави планове, че довечера ще те оставя да се наспиш.
- Безсрамник! - тя лекичко го тупна по рамото и след като се засмя като малко момиченце се отправи към изхода на залата. - В такъв случай отивам да се приготвя, мистър Талбот.
- Ще ви очаквам с нетърпение, мис Бел.
Час по-късно двамата вече вървяха към сградата където се помещаваше закритата ледена пързалка. Тук тренираха местните състезатели по фигурно пързаляне, но Джак беше убедил пазача да ги пусне в извънработно време. Само този път. И той го направи - направи изключение заради влюбените хлапета.
- Дръж ме! - смееше се Тара, докато едва успяваше да движи краката си върху леда, а ръцете й непрекъснато търсеха неговата упора.
- Държа те. Хайде - той я побутна напред, опитвайки да я накара да върви сама.
- Не! - Тара полетя напред, без да знае какво да прави, напълно изгубила контрол над действията си. - Джак Талбот, веднага ела да ми помогнеш.
- Не, трябва да се научиш сама. Иначе никога няма да можеш да правиш пируетите, за които мечтаеш - въпреки това той я следваше неотлъчно, разперил ръце около нея сякаш бяха ангелски криле, готов във всеки един миг да я задържи, ако тръгне да пада.
Двамата се смееха безгрижно, целуваха се, пързаляха се по леда, падаха и ставаха, а после пак се заливаха от смях.
- Това е най-хубавият ми рожден ден - каза Тара, тупайки полепналия по вълнената си пола сняг - беше облякла тази пола специално заради случая.
Тя погледна към Джак щастливо и отново се засмя. Очите й блестяха от радост; въпреки бледостта на лицето й, сега бузите й бяха зачервени и я караха да изглежда по-здрава и щастлива от всеки друг път.
- Благодаря ти - прошепна сериозно и лекичко побутна Джак, който също беше зает да чисти дрехите си. Бяха застанали до огражденията и се подпираха на тях, ползвайки ги за опора. - Ти наистина сбъдна мечтата ми тази вечер.
- Това ми е работата, госпожо - смигна й той и след това отдаде почест театрално.
Беше на път да я целуне, когато... Тара изведнъж отново пребледня. Нищо не остана от руменината по бузите й. Очите й се разшириха широко, тя притисна ръка към гърдите си и се задъха по-силно отколкото досега се беше случвало. Кашлицата й прозвуча суха, накъсана, от гърлото й излизаше странен звук - сякаш беше удавник, борещ се за глътка въздух.
- Тара? - Джак се изправи на крака и застана до нея.
Тара вкопчи свободната си ръка в якето му. Очите й се напълниха със сълзи, докато го гледаше безпомощно. Изглеждаше така, сякаш с поглед искаше да каже „ съжалявам". Сякаш се сбогуваше.
- Ще се оправиш, миличка. Ще се оправиш! Помощ! - закрещя Джак, надявайки се някой от пазачите да го чуе. - Помощ! Извикайте линейка!
Твърде късно. Още преди линейката да дойде, още преди да е довършил изречението си, в мига, в който погледна през рамо, за да провери дали някой идва действително, за да им помогне, Тара се свлече върху леда безжизнена. Сякаш беше малка снежинка, откъснала се от студеното зимно небе, падаща надолу към мъртвата земя. И накрая падна. Главата й достигна земята. Ръката й падна безжизнена някъде върху леда. Часовникът в коментаторската кабина показваше полунощ.
- Тара! - изкрещя Джак. Опита се да й окаже първа помощ, но нямаше смисъл - тя просто отказваше да отвори очи. - Тара, недей, моля те! Не е смешно. Събуди се, моля те - занарежда той, сякаш това би могло да я върне обратно.
Само че тя отказваше да се събуди. Сякаш нарочно стискаше очите си още по-силно докато го слушаше да я умолява, докато отчаяно разтърсваше раменете й, докато шепнеше името й в ухото й и плачеше. Защото Тара Бел беше мъртва. Просто Джак Талбот, който се беше заклел да я обича завинаги, отказваше да го повярва.