Докосната от смъртта

Глава 4. Докосването на Тара Бел

Досадните занятия започнаха и свършиха. Още един ден в зоологическата градина свърши. Ейми прибра нещата си и след като се сбогува с Марси и останалите си съученици, побърза към коридора.
Всъщност, толкова се беше разбързала от страх случайно да не попадне на Джаред, че не забелязва вървящото насреща й момиче и без да иска се блъсна в нея. По дяволите. Допир. Образ в съзнанието й. Часовник, който отброява дванайсет полунощ. Момиче, облечено в тъмночервена рокля. Усмивката й помръква. Тя се свлича надолу и още преди главата й да е докоснала леда, е вече мъртва. Момче до нея. Крещи й нещо. Уплашен е. Иска да я събуди. Но тя е мъртва. Мъртва. Умряла е на осемнайстия си рожден ден.
В първия миг Ейми остана като вцепенена на пода, пречейки и на другото момиче да се изправи. Имаше нещо в това видение. Това момиче... то...
- Ти не биваше да си тук – чу се да излиза от устата й.
- Какво? – попита момичето учудено.
- Ъъъ – заекна Ейми, осъзнала колко абсурдно звучи... и изглежда. Трябваше да мисли бързо, за да избяга от неловката ситуация. – Исках да кажа... навън е такъв прекрасен ден. Не само ти... по принцип никой от нас не бива да е тук в такъв прекрасен ден – опита се да се усмихне, но усмивката й излезе пресилена. И как да се усмихне, когато Тара НАИСТИНА не биваше да е тук? Всички знаеха, че рожденият ден на Тара Бел, най-популярното момиче в училище, е през юли. Днес беше първи септември. А Тара беше жива. Какво означаваше това?
- Ейми! – долетя до нея разтревоженият глас на Джаред. Той се втурна към нея да й помогне да се изправи – единственото момче наоколо, което беше загрижено за нея, а не за Тара.
- Не ме... докосвай – тя вдигна ръце отбранително и скочи на крака преди да е имал възможността да допре пръстите си до нейните. Достатъчно й беше видението за една зловеща смърт в рамките на един час. Нямаше нужда отново да гледа как ще умре Джаред. Или това, че е замесена в смъртта му.
- Ти си просто невероятна – рече Джаред и си отиде без повече да я погледне.
Ейми не направи нищо, за да го спре. Отдавна беше минало времето, в което вярваше, че може да остане с него въпреки видението. Вместо това тя не откъсваше поглед от отдалечаващата се Тара. Това, което се случи преди малко на практика беше нещо като прецедент в личната колекция от странности на Ейми.
Истината е, че Ейми Рей имаше дарбата да вижда как ще умре човекът, когото докосне. Това беше зловеща дарба, която побъркваше хората. Заради нея майка й напусна баща й и му прехвърли пълно попечителство над детето. Пак заради тази дарба се наложи да се преместят в друг град, защото като малка Ейми не знаеше, че трябва да крие способностите си и разказваше на всеки, когото докоснеше, каква участ го очаква. В резултат в последното й училище й бяха лепнали прякора изрод и вместо Ейми Рей всички я наричаха Ейми Изрода. Пет години по-късно и напълно научила се да контролира виденията, Ейми беше забравила времето, в което се подвизаваше под това име. До днес. Днес за първи път от пет години си позволи да изрази на глас това, което е видяла. Но пък то беше толкова стряскащо, че оправдаваше реакцията й. За разлика от предишните видения, в това всичко беше огледално. Сякаш гледаше отраженията на Тара и на момчето с нея в някакво изкривено огледало. Освен това не можеше да разбере защо Тара е умряла тогава, сякаш някаква димна завеса й пречеше да види смисъла. А и онзи странен човек, който стоеше до тялото на Тара и го гледаше тъжно, сякаш от него зависеше дали тя ще живее или умре...