Докосната от смъртта

Глава 16. Мъжа с шлифера

  Една седмица по-късно Ейми се прибра вкъщи изморена от дългия ден, безсънието и нестихващите въпроси, въртящи се в главата й.
Все още потънала в мисли, тя остави ключовете си на масичката в антрето, пусна чантата и чадъра си на земята, направо изрита обувките от краката си и уморено се помъкна към кухнята.
Изобщо не обърна внимание на непознатия мъж, който най-спокойно си седеше на дивана в хола и я следеше с безизразните си очи.
Ейми отвори хладилника, разсеяно си наля чаша портокалов сок и я изпи на един дъх.
- Така е по-добре - каза си тя и остави чашата на масата, след което отново отвори хладилника и зарови глава в него, търсейки нещо за хапване.
И тогава изведнъж в главата й светна една малка, но особено ярка лампичка - и Ейми осъзна какво точно не е наред в къщата. Тя се изправи рязко и мисли един дълъг миг, после се завъртя на пети и се втурна в другата стая.
Погледът й попадна моментално на непознатия. Той носеше измачкани дрехи, състоящи се от стар костюм, който сякаш му беше прекалено голям, защото ръкавите на сакото небрежно се подаваха изпод ръкавите на шлифера му. Вратовръзката му беше разхлабена, а шлиферът - мокър от дъжда навън. Водата бавно се стичаше от косата, от пръстите, от дрехите му и капеше на вадички върху пода - бавни монотонни капки, всяка от които падаше с шумно тупване на пода, образувайки своя малка отделна локва.
Мъжът спокойно наблюдаваше Ейми с благия си, може би леко наивен поглед , сякаш бяха стари познати, а тази среща бе отдавна уредена по между им.
- Здравей, Ейми Рей - каза й и в очите му премина странен блясък, нещо като усмивка без участието на устните, блясък, който той на всяка цена се опита да прикрие. Все още продължаваше да я гледа настойчиво.
- К-кой сте вие? - заекна Ейми, макар много добре да знаеше кой е този човек.
- Бих могъл да ти кажа, че съм приятел на баща ти и да се престорим, че наистина е така. Дори от части това би могло да бъде вярно...
- Вие не сте приятел на татко - отбеляза Ейми с нотка на упоритост, въпреки че той никога не бе твърдял подобно нещо.
- Не.
- Какво искате?
Той замълча и се усмихна тъжно. Очите му сега гледаха в пода, а тези на Ейми не смееха да се отместят от него, следейки всяко негово движение. Странно защо, но тя не се страхуваше от него. По-скоро с нарастващо любопитство очакваше да чуе какво има да й каже.
- Странно е... - заговори непознатият, а тъгата така и не слизаше от усмивката му. - Знаеш ли, Ейми Рей, никога досега не са ме викали други като мен. Никога не ми се е налагало да искам услуга от някого по този начин.
- Искате услуга? Защо мислите, че ще ви помогна? Аз дори не ви познавам...
- Не е необходимо да ме познаваш. Исках да ме повикаш и ти го направи. Ти също ще получиш изгода от това. Става дума за твоите приятели, които ще ти помогна да спасиш - той въздъхна и отново вдигна очи към нея.
- Моите приятели ли?
- За Джак... Талбот - паузата, която направи, не беше резултат от колебание, беше по-скоро опит да си спомни нещо важно, което по някаква причина е забравил. - Аз съм причината той да се озове в този свят.
- В ТОЗИ свят ли? - повтори Ейми с насмешка, макар да беше наясно, че нищо в този човек не е смешно и че думите му са абсолютна истина. Просто казано от друг човек звучеше... а и не беше сигурна дали да му се довери. Точно така, помисли си, прави се на ударена.
- Да. В този свят, на който той не принадлежи. Искам Джак Талбот да остане тук.
- А ако не остане? - попита Ейми със стаен дъх.
- Ако не остане, старият Джак Талбот ще се върне. Повярвай ми, не искате това да се случи.
- Нищо не разбирам. Как бих могла аз да направя каквото и да било, за да...
- Ще разбереш... но трябва да го направиш, Ейми Рей. В противен случай Тара Бел наистина ще умре, а това, което видя, когато докосна Джак Талбот, ще се превърне в реалност - той скочи на крака и изведнъж се оказа пред Ейми без да е направил и крачка - като призрак във филм на ужасите. Не я докосна, но я погледна рязко в очите. В този миг лицето му не изразяваше никакво чувство, а Ейми усети как я пронизва невероятен студ. – Запомни, никога не бива да виждам Джак.
- Какво ще се случи, ако го видите?
- Джак ще си отиде. И никога вече няма да има възможност да се върне тук. Ще забрави Тара напълно. Трябва да ме спреш. Да ми попречиш да направя това, което ще направя.
Ейми го погледна объркано.
- Просто им помогни.
- Но... аз нищо не разбирам. Как ме намерихте? Никога не съм ви викала.
- Напротив. Вчера ти втълпих тази мисъл. Но ти я забрави.
Забравила?, повтори тя наум и изведнъж разбра. Вероятно той говореше за нещото, което трябваше да си спомни.
- Вие ли ме накарахте да забравя?
- Не. Това е нещо, което се случва, когато ние пазителите, се намесим в живота на смъртните. Те просто ни забравят. Така трябва да бъде.
- Какво е пазител? – попита тя, опитвайки да задържи мислите в главата си.
- Пазител като мен. Някой, който се грижи за реда във Вселената. Един ден ти също ще бъдеш пазител, но този ден не е дошъл. Ти все още си смъртна, която си мисли, че може да промени нещо - отвърна той с въздишка.
- Но аз не искам да бъда...
- Ти си родена, за да бъдеш пазител.
- Не искам да бъда като вас.
- Това не е избор. Това е съдба.
- Не! – упорстваше Ейми. Не можеше да си представи някой ден да бъде толкова безчувствена, колкото сега изглеждаше този човек...
- Аз също не исках...
- Вие още не искате – отбеляза тя сякаш това имаше някакво значение. Иначе нямаше да сте тук и да рискувате...
- Не рискувам нищо, Ейми Рей. Ти ще ме забравиш, когато си отида.
- Тогава почакайте, моля ви! – настоя тя. – Аз... за първи път срещам някой, който може да ми обясни...
- Какво искаш да знаеш? – попита непознатият и въздъхна уморено. Миг по-късно той отново седеше на дивана с ръце небрежно отпуснати върху коленете му. Това, какво означаваше? Че е готов да й каже? Естествено, защото тя щеше да го забрави след това и никой нямаше да й го припомни отново.
Тя се втурна към дивана и седна до него. Вече изобщо не се страхуваше от този... човек.
- Вие сте били като всички останали, нали?
- Не – възрази той. – Аз виждах смъртта. Родил съм се белязан с този знак. Но, да, бях смъртен.
- И един ден, какво, просто ви назначиха за...
- За пазител. И не, не ме назначиха. Просто станах такъв. Вички, които познавах, забравиха за мен, а за мен остана само споменът. Превърнах се в дух.
- Умряхте ли?
- Не, разбира се. Аз не мога да умра. Ти също няма да можеш, когато му дойде времето.
- Но... защо просто не се отказахте?
- Това, Ейми Рей – ядоса се той изведнъж и рязко се извъртя към нея, в резултат от което Ейми премигна уплашено, – е съдба. Ако си роден такъв, никога няма да можеш да избягаш.
- Значи наистина има и други – ахна тя. – Има други като мен – поясни бавно по-скоро на себе си, отколкото на него. Никога досега не се беше замисляла за това. Виж ти, значи не беше просто изрода, за който майка й я мислеше. – Но... какво... какво правите вие? Защо ви има?
- За да поддържаме реда във Вселената, както ти казах. Понякога се случват странни неща на този свят, Ейми Рей – добави той, тъй като тя продължаваше да го наблюдава неразбиращо. - На този свят има хиляди реалности и хиляди версии на един и същи човек. Само пазителите са уникални. Случва се човеците да преминат от един свят друг –в реалностите има пукнатини и понякога заблудени хора минават през тях. Ако останат в новия свят, могат да предизвикат непоправими щети на реда. Нашата задача е да ги намерим и да ги върнем там, където принадлежат. Така поддържаме реда.
- Като ги убиете – рече Ейми саркастично, визирайки смъртта на Тара в огледалния свят.
- Ние не ги убиваме. Те просто спират да съществуват там, където са се пренесли и това, което са правили, се забравя. Но, да, те умират в този свят. Така телата им се подготвят за преминаването. Не е моя работа да зная защо е необходимо. Или да възразявам – добави той, но някак не звучеше убедено. – Когато ги открием и ги погледнем... те просто се разболяват и умират. Но се връщат... за добро или лошо... живеят живота си в своя свят.
- Но... –заекна Ейми за пореден път, осенена от нова мисъл. – Това значи ли, че Джак ще умре?
- Когато очите ми се спрат на него, да. Но аз не зная къде е Джак Талбот, не зная къде да го открия... а и неговият случай е различен. Той премина през нарочно създадена пукнатина и целенасочено замени живота си с този на своя двойник. В резултат от това вече имаше достатъчно щети. Всички негови версии в останалите светове изчезаха. Сега са само те двамата – всеки събрал най-добрите и най-лошите черти на останалите. Кой знае на какво е способен всеки един от тях, затова трябва да бъдат спрени.
- Ако знаехте къде е, щяхте да го убиете заради това, нали?
- Да... имам заповед да унищожа последните двама Джак Талбот и да върна реда, който по невнимание разруших.
- Значи никога няма да ви кажа как да намерите Джак – възкликан Ейми наивно.
- Не е необходимо да ми го казваш. Ще го намеря сам. Ще те наблюдавам и пак ще го открия. Нямам друг избор, а ти нямаш време, Ейми Рей. Трябва да действаш веднага. Аз знам, че е някъде наоколо, че е твой приятел и ще направя всичко, за да постигна целта си, клел съм се да служа на тези закони, които сега престъпвам. Затова трябва да бързаш, ако не искаш да се случи да стигна до него преди теб.
- Значи вие... правите това, което правите, защото трябва? Не защото го искате, а просто защото ТАКА ТРЯБВА? – натърти тя възмутено и скочи от мястото си.
За миг, миг кратък като удар на сърцето, през очите му проблесна вина. Когато Ейми отново го погледна, лицето му продължаваше да бъде безизразно. Този човек... той съжаляваше, осъзна тя изведнъж.
- Ще ви накажат ли, ако разберат, че сте ми казали всичко това?
- Вероятно. Но аз нищо не съм направил. Забрави ли? Този разговор не се е състоял.
- Кажете ми само още едно нещо. Защо помагате на Джак и Тара?
- Имам своите причини. Но няма да ти ги кажа. Сбогом, Ейми, не ме забравяй веднага.
И той изчезна. Ейми потрепери от полъха, който остана след него. Господи, не бива да забравям! Тя се втурна към телефона си и включи рекордера.
- Човекът с шлифера е пазител на реда във Вселената. Той е невидим, за да дойде трябва да го повика друг пазител. Втълпил ми е да го повикам, защото аз мога да го направя – един ден ще съм пазител. Затова всички ще ме забравят. Затова виждам каквото виждам. Този с шлифера е добър, иска да ни помогне, но ще го накажат, ако го направи явно. Джак здравата е оплескал нещата като е дошъл. Затова онзи ще търси Джак. Иска да му попречим да види Джак, защото е нещо като... като... като горгона - убива с поглед. Ако той никога не види Джак, няма да го върне обратно. Не бива да вижда Джак. Скоро ще го намери. Знае къде е. Никой не си спомня пазителите. Не искам да ме забравят – тя говореше накъсано, несвързано, едва успяваше да си поеме дъх в опита си да запише колкото се може повече информация. - Боже, не искам да изчезна.
При последното изречение гласът й се пречупи и се превърна в хлипане. Ейми натисна „ стоп" и остави телефона си на масичката.
Премигна изненадано и тръсна глава, за да се отърси от неприятното чувство, което изведнъж изпита. Нещо като страх, нещо като предчувствие... и много като душевна болка. После се върна в кухнята, чудейки се защо ли й се беше сторило, че в хола има някой.