Докосната от смъртта

Глава 22. Сбогом, Ейми Рей

  Първо Тара започна да пищи. После Ейми се втурна при нея разтреперана и изплашена. Когато видя безжизненото тяло на своя приятел на пода, тя си спомни нещо. Спомни си видението, което получи последния път, когато го докосна. Как някаква пелена се бе спуснала над нея тогава. Джак талбот умира, защото е нарушил законите на Вселената. Умира в прегръдките на Тара. Щастлив е, но съжалява, че не е имал време да сбъдне мечтите й. Джак Талбот умира, а после се изправя на крака и тръгва към прозореца. Да. Мозъкът на Ейми препускаше трескаво през възможностите. Тялото не можеше да остане тук. Но той имаше някакъв шанс, когато се събуди. Времето от събуждането до мига на прехвърлянето в неговия свят, където отново щеше да умре, все пак им даваше надежда.
- Тара, мълчи! – нареди Ейми изплашено. Все още имаше време. Имаше. – Никой не бива да научава.
Единственото, което Тара можеше да направи, в действителност бе именно да мълчи. Да трепери като лист, разтърсвана от ридания, и да мълчи. От очите й дори не се спускаха сълзи.
- Ела с мен, Тара.
- Какво? Не!
- Той няма да дойде, ако сме тук. Онзи с шлифера – поясни тя, опитвайки да заглуши бушуването в главата си. Само ако пазител бъде убит от друг пазител...
Не беше чак толкова трудно да го реши. Ейми знаеше какво да прави. Само че нямаше да бъде това, което онзи човек искаше от нея. Нямаше да я излъже да го освободи. О, той щеше да си плати за играта, която играеше с тях – никога нямаше да получи покоя, към който се стремеше. Друг пазител щеше да бъде жертван. И защо не? Тук и без това всичко беше толкова объркано. Майка й се страхуваше от нея, тя самата обичаше момче, което никога нямаше да има, а на всичкото отгоре беше обречена един ден да бъде забравена завинаги. Не искаше да става така. Бог й е свидетел, че не искаше да умира. Но пък нима някой й бе оставил избор? Щеше да се бие, разбира се. Но честно. Който и от двамата да победеше, Джак щеше да живее. А нали това беше най-важното? Да направиш промяна, да се жертваш заради другите. Да използваш проклятието си, за да спасиш живот.
***
Ейми и Тара стояха полупрегърнати и съвсем притихнали и чакаха в тъмния коридор. Не си казваха и думичка и мълчаха, притиснати една в друга. Трепваха при всеки по-силен шум, докато накрая Ейми просто имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от тревога. Беше взела своето решение и сега нямаше търпение всичко да свърши по-бързо. Знаеше, че трябва да се жертва, но в нея все още живееше мъждивата надежда, че ще се случи чудо и всичко просто ще се окаже лош сън. Е, в нейния свят чудесата никога не действаха на нейна страна.
- Шшш! – прошепна тя, когато Тара понечи да каже нещо. Стори й се, че чува нещо в другата стая. – Това е.
Ейми скочи на крака и се втурна обратно в хола при тялото на Джак.
В тъмното, надвесен над трупа... над тялото, по дяволите, се беше надвесила огромна фигура, чиято дълга ръка се протягаше към гърдите на Джак. В следващия миг Джак извика, пое огромна глътка въздух и се изправи рязко до седнало положение. Изглеждаше объркан и дезориентиран на лунната светлина.
- Няма да те убия – каза Ейми бавно и ясно към човека с шлифера.
- Кой е казал, че трябва да ме убиваш, Ейми Рей? – долетя до нея непознат глас. Това не беше... не беше пазителят, с когото беше разговаряла.
- К-кой? – заекна тя изненадано и инстинктивно се дръпна назад към вратата. Стори ли й се или ключът се превъртя в ключалката?
- Кой съм аз? – попита услужливо непознатият, пристъпвайки бавно към нея в мрака. Той явно се ухили, защото зловещата му усмивка оголи белите му зъби, които проблеснаха като остриета пред очите й. – Аз съм този, който ще свърши работата на предателя.
- Какво... какво сте му направили?
- Какво съм му направил ли? Това, което заслужаваше като всеки друг нарушител. Като теб самата... – докато той вървеше към нея, Ейми отстъпваше назад, докато гърбът й не опря в насрещната стена.
- Искате да ме убиете ли? – заекна тя уплашено.
- Да... разбираш ли, и аз си имам мотив този глупак да остане тук... но пък никак не ми се умира.
Изведнъж Ейми така се изплаши, че адреналинът надделя над здравия й разум, тя го отблъсна и побягна към изхода. Никога през живота си не беше изпитвала такъв невероятен страх. Не искаше да умира. Какво изобщо си беше мислила досега?
Непознатият обаче беше по-силен от нея, с две големи крачки той я настигна, сграбчи я за косата и рязко я издърпа назад. Ейми изпищя от болка и ужас.
- Ейми! – завика Тара зад заключената врата.
- Махни се оттук, Тара! – Ейми се опитваше да се измъкне от желязната хватка на убиеца, но беше безсилна пред неговата мощ. Той вече вадеше камата си, която сега изглеждаше огромна, когато Ейми някак успя да се извърти така, че устата й се оказа на нивото на лявата му ръка, стискаща безмилостно косите й.
Без и секунда колебание, зъбите й се забиха в плътта му, той извика изненадано и инстинктивно я освободи. Кръвта от раната покапа по косата на Ейми като отрова. Тя го бутна отново надалеч от себе си и пак се втурна към вратата, опитвайки този път да отключи. С крайчеца на окото си наблюдаваше скованата фигура на Джак, който безучастно наблюдаваше разиграващата се пред очите му сцена.
- Джак... – проплака, надявайки се на някаква помощ от него. Той... той не беше зомби, нали не беше?Последното, което видя преди да падне на земята, беше проблясващото острие на ножа, насочен към нея. Не усети болка от пробождане, само тъпо пулсиране в тила си – беше я ударил по главата с дръжката на камата, в опит да й попречи да избяга навън. В мига, в който Ейми отвори очи, той вече се надвесваше над нея с вдигнат високо нож на път да го забие в гърдите й.
- Не! – тя отново изпищя и започна да се бори като луда с него.
Ръцете й притискаха неговите, опитвайки да държат острието далеч, но волята й с всеки миг отслабваше. Той беше много по-силен, по-опитен и по-уверен от нея.
До ушите й долетя звук от удар. Непознатият я изгледа с широко отворени от изненада очи, а после се извъртя към източника на удара. Джак беше замахнал с една от скъпите вази на майка си, но той сякаш не бе усетил нищо. Стовари юмрука си върху Джак с невероятна омраза и го повали в несвяст. Времето, което Джак й осигури, позволи на Ейми да пропълзи до писалището в ъгъла и да измъкне ножа за писма от шкафчето. Не искаше да убива, но трябваше да се отбранява.
- Не се доближавай до мен... – извика тя с протегната напред ръка, в която ножът трепереше като лист. Цялото тяло на Ейми трепереше от страх и изтощение. Главата я болеше така, сякаш я бяха ударили не само веднъж, а десетки пъти. Болка, която раздираше цялото й същество и й пречеше да мисли.
- Нима си мислиш, че можеш да ме убиеш, глупаво момиче? – заговори непознатият със зловеща усмивка. – Аз ще живея, за да видя осъществяването на плана си. Ти си тази, която ще бъде пожертвана.
- Защо! – изкрещя Ейми, неспособна да сдържа сълзите си. Усещаше потната си ръка като олово, от което ножът бавно започваше бавно да се изплъзва. Тя стисна дръжката още по-силно.
- Защото и аз си имам своя цел. Виж, твоят стар приятел пазител беше заловен, защото се е свързал с теб. Затова пратиха мен да се заема с Джак. Но не предвидиха, че така или иначе, аз щях да бъда тук. Ако онзи не те беше търсил, ти нямаше да си в тази ситуация. Просто щях да убия него и Джак щеше да си живее щастливо, служейки на каузата ми. Само че тъй като той вече не е пазител... няма как, ще трябва да жертваме единствения друг пазител наоколо, с когото разполагаме. А сега не смятам да си губя повече времето в обяснения...
В следващия миг той се хвърли към нея с насочено острие и замахна с всичка сила към гърдите й. Ейми също замахна инстинктивно и изпищя. Усети как ножът потъва в нещо меко чак до дръжката. Един дълъг миг не можеше да разбере смисълът на ставащото, но когато осъзна реалността, очите й се разшириха от ужас и тя пусна ножа. Пазителят отпусна ръце и се свлече в краката й.
- Ейми! – изкрещя Джак, дошъл отново в съзнание и се втурна към нея. Гледаше я така, сякаш я вижда за първи път.
- Победих го – усмихна се тя, чудейки се защо ли изведнъж гласът й прозвуча толкова уморено.
Усети как краката й отказват да я държат повече права и как се свлича на колене на пода. Изпитваше някакъв странен покой, примесен с чувство за завършеност.
В следващия миг Джак се озова до нея и я прегърна, държейки главата й в скута си. Странно, видението този път беше особено спокойно. Хубав начин да умреш – докато целуваш любимата си жена за лека нощ в навечерието на седемдесет и деветия си рожден ден. Беше успяла. Джак щеше да остане...
- Мили боже, Ейми! – викаше той уплашено, стискайки я прекалено силно в прегръдката си. – Мили боже, дръж се, чу ли? Ще се оправиш...
- Да се оправя ли? – прошепна тя уморено. Чак сега забеляза, че ръката му, която докосва нежно лицето й, е цялата обляна в кръв. Кръвта на пазителя? Не... пазителят беше далеч. Но защо й беше толкова трудно да диша?
Ейми бавно проследи с поглед окърваванета ръка на Джак, която сега притискаше гърдите й... и бликащата от огромната рана кръв. Ранена ли беше? Странно, не я болеше. Не се изплаши. Нали това беше планът? Да умре заради приятелите си.
- Ейми... не заспивай, моля те. Помощ! Тара! Джеймс
Последното нещо, което си помисли Ейми преди да се предаде на мрака, беше, че Джеймс наистина прилича на иконом - беше толкова надут и мълчалив. А после затвори очи завинаги. И когато се озова, плуваща в тъмнина и забвение, разбра, че Тара е била права. Наистина когато умреш преставаш да съществуваш...

~~~ както казах, има надежда за мен и добрият стар Джак :) Вече сме почти към края, имам да ви споделя още една глава + епилога... но не се отказвайте още от добрата ми страна :)