Докосната от смъртта

Глава 7. В компанията на Марси

  - Джак, който е богат, готин и симпатичен? – попита Марси, свивайки устни в опит да разгадае мистерията няколко часа по-късно, докато обядваха в стола. – Не съм го срещала. Но нямам търпение – тя се надвеси над масата и смигна заговорнически на приятелката си.
- Много странно.
- Ти... нали не си падаш по него? – притесни се Марси. - Искам да кажа, нали за вас двамата с Джаред...
- Не, не си падам по него. Нито той по мен – отвърна Ейми мрачно, докато мислите й летяха надалеч към странните видения, които не й даваха мира. Тара умира в ръцете на Джак, Джак умира, питайки се коя е Тара... и всичко това става в някакъв странен огледален свят, или каквото там беше онова нещо. Това определено изместваше всички училищни клюки от приоритетите й, включително и клюките, свързани с новото момче в града.
- Ти не ме слушаш – оплака се Марси.
- Слушам те... просто... – не че не искаше да й каже истината. Напротив. Копнееше да я сподели с някой, който наистина ще я изслуша и разбере, но просто не вярваше, че най-добрата й приятелка заслужава чак такова доверие. Ако Марси научеше за виденията вероятно щеше да я обяви за луда и да я прати по дяволите. Затова, в името на приятелството им и репутацията си, Ейми предпочете да й сподели по-маловажната истина. Маловажна ли? – Джаред дойде вчера следобед у дома.
- НАИСТИНА ли? – ахна Марси и я погледна разбиращо. – Но нали ти го прати...
- Да, притеснил се, че съм пребледняла вчера и дойде да ме види.
- И? – поде Марси любопитно. – Ти какво направи? Целуна ли го? Аз бих.
- Не го целунах. Отново го разкарах... – Ейми отпи от колата си с тъжно изражение и въздъхна.
- И сега съжаляваш.
- Не, чудя се как да го разкарам – отвърна тя коравосърдечно.
- Виж... Ейми. Да разкараш някой като Джаред е най-лесното нещо на света. Просто трябва да го разочароваш, а такъв праволинеен тип като него определено може да се разочарова лесно. Но... това ли е, което искаш?
- Да – отсече Ейми, съжалила, че изобщо е подхванала темата. – Да го разочаровам, казваш? Да се направя на нещо, което не съм, за да ме остави на мира най-после? – в главата й вече се оформяше план за действие.
- Да не си посмяла да го направиш! Ейми Рей, ако го нараниш повече отколкото досега, направо ще го съсипеш. Никога не съм виждала някой толкова влюбен като него. Поне наистина да имаше причина да го оставиш, а ти...
- Кой кого е оставил? – долетя до тях гласът на Тара Бел, миг по-късно тя се настани на масата им, тряскайки препълнения поднос с храна пред себе си. – Защо ме гледате така? Не мога ли да седна при вас?
- Можеш да седнеш – отвърна Ейми. – Но мислехме, че предпочиташ компанията на останалите мажоретки.
- Не и днес. Ейми, трябва да говоря с теб.
- С мен? - ето това беше нещо ново. Тара и Ейми не бяха приятелки, двете дори не си говореха – не че се избягваха или мразеха, просто бяха толкова различни, че нямаше какво да си кажат.
- Става дума за това, което каза вчера...
- Какво съм казала? – попита Ейми отбранително.
- За това, че не бивало да съм тук...
- А това ли, нали ти обясних...
- Да, но... – тя погледна притеснено първо към едното момиче пред себе си, а после и към другото, чудейки се дали да им се довери. – Наистина ли това искаше да кажеш?
- А какво друго? – сви рамене Ейми, опитвайки се да звучи възможно най-невинно.
- Нищо, просто... – Тара забоде поглед в подноса с храната. – Просто исках да знам дали не си имала предвид нещо друго. Забрави. Явно съм сгрешила.
- Чакай! – изстреля Ейми преди да е успяла да се спре. Добре, каза го, сега трябваше да измисли продължението. – Какво предполагаш, че съм искала да кажа?
- Не знам. Извинявай...
- Добре, какво става между вас двете? – намеси се Марси.
- Нищо – отвърнаха те в един глас.
- Тара, защо не останеш да обядваш с нас днес? – предложи Ейми. – Тъкмо ще можем да си поговорим. Учим в един клас, а до сега не сме имали възможност да се опознаем – докато говореше, тя не откъсваше очи от нея. Сякаш с този поглед й казваше да продължи играта.
- Да, наистина е глупаво, че не сме общували досега. Не мислиш ли, Марси? – рече Тара и започна да рови с вилицата в чинията си.
- Аз ли? Да... напълно сте прави – съгласи се Марси, питайки Ейми с поглед какво става.
Ейми повдигна рамене и безгласно изрече „ нямам идея", което си беше самата истина.
В крайна сметка обядът мина точно както се предполагаше. Трите почти не разговаряха, всяка потънала в мрачните си мисли. Марси беше прекалено впечатлена, че най-популярното момиче в училище я е заговорило, поради което нямаше представа какво да каже. Тара се чудеше какво може да довери на тези момичета, въпреки че нямаше причина да се съмнява в искреността им – те бяха свестни във всяко отношение, но дали... а пък Ейми просто я наблюдаваше с нарастващо любопитство, питайки се колко ли точно знае Тара относно видението й.
Когато най-после се нахраниха и на практика нямаха никаква причина да остават повече тук, трите се спогледаха с неудобство и най-после се разотидоха.
- Какво, по дяволите, беше това? – възкликна Марси, когато Тара се отдалечи достатъчно от тях.
- Ами... опознаване? – предположи Ейми.
- Да бе. Ейми, ти много добре знаеш за какво беше всичко това. Няма да е честно да не ми кажеш, това ще е изцяло против принципите на приятелството ни.
- Марси, наистина не зная. Поканих я да остане, защото... ами, видя ми се толкова объркана, че ми стана жал за нея.
- И какво толкова си й казала вчера, че да изглежда така „ объркана"?
- Нещо от рода, че не е честно да се затваряме в училище в такъв прекрасен ден.
- Наистина ли?
- Марси, ако имаше нещо повече щях да ти кажа. Знаеш, че ти казвам всичко.
- Как пък не. Тогава защо още не си ми казала защо скъса с Джаред?
- Ето пак с този Джаред... Хайде, ще закъснеем за час.