Докосната от смъртта

Глава 17. В двора на Марси Джонсън

  Беше един от онези ужасно мързеливи есенни дни, когато вътре е прекалено студено, за да останеш, а навън е прекалено топло, за да пуснеш отоплението. В резултат на това Ейми и Марси се бяха изтегнали на шезлонгите в задния двор на Марси и отпиваха от топлия си шоколад, докато се опитваха да не заспят. Вече бяха обсъдили по-голямата част от съучениците си, като Марси разбира се не пропусна да си изкаже мнението относно странната връзка между Тара и Джак, бяха клюкарствали за какво ли не и кого ли не, минаха през задължителните модни тенденции и плановете за екскурзията следващата седмица. Но тъй като и най-интересната тема на света рано или късно се изчерпва, сега им оставаше само да наблюдават лениво как листата падат от стария дъб, стърчащ в дъното на двора.
- Хей - каза Марси и се изправи в шезлонга, оставяйки вълненото одеяло, с което се бе завила, да падне на земята. - Ох - промърмори тя и се наведе да го вдигне. - Помниш ли онази песен, която ти пратих на телефона?
- Толкова песни си ми пращала на телефона, че нямам представа за коя ми говориш - промърмори Ейми, сръбвайки от какаото си.
- Онази... сещаш ли се... беше... тъм дъм бъм, татата, бъм татата - запя тя, опитвайки да докара мелодията.
- Боже, Марси. Моля те, спри - Ейми също се изправи до седнало положение и остави чашата си на малката масичка за пикник. Марси пееше толкова фалшиво, че дори и магарешкият рев беше за предпочитане пред нея. - Ето ти телефона, намери си песента сама. Можеше направо да попиташ.
Марси взе телефона и започна да се рови из папките, търсейки това, което й трябваше.
- Какво си записвала? - попита тя, попадайки на папката с гласовите записи.
- Да съм записвала ли? Не знам - сви рамене Ейми. - Може да е нещо старо.
- Не, от миналата сряда е.
- Че това не е ли старо? - тя се опита да си спомни какво ли би могла да запише и след това да го забрави, но не можа да се сети. Може би по погрешка бе натиснала на " запиши". - Пусни да видим.
Марси включи високоговрителя, очаквайки да чуе някаква шега или запис на диалог от филм или каквото и да било, но не и това, което в действителност чу. Когато от телефона прогърмия уплашеният, полуразплакан глас на Ейми, обясняващ какво трябва да направи и какво ще се случи, ако не го направи, тя остана с широкоотворена уста, а очите й изведнъж се бяха уголемили като чинийки за чай.
- Това някакъв майтап ли е? - попита тя накрая, гледайки към приятелката си все едно, че е ненормална.
Сякаш кръвта на Ейми замръзна във вените й. Не знаеше от какво се уплаши повече - от съобщението в телефона или от това, че Марси го чу. По-скоро от това, че Марси чу. Тя изглеждаше точно като човек, който е мислел, че става дума за шега, но изведнъж е осъзнал, че всичко е истина. В резултат от което веднага бе решила, че Ейми се е побъркала.
- Какво? - рече Ейми, опитвайки се да се прави на ударена.
- Какво... какво е всичко това?
- Ами... - колебанието й да признае истината продължи точно една секунда. В главата й нахлу споменът за годините й в началното училище, за изражението на майка й и повечето от роднините й, когато им обясняваше как ще умрат. Определено не беше много удачно точно сега да казва на Марси за самоубийството. Най-малкото - нали вече знаеше, че може да го промени. Нали за това се бореше в крайна сметка. - Да кажем, че... това е просто номер. Шега, Марси. Бяхме се хванали на бас с Джак, аз изгубих и той ме накара да наговоря тези глупости... и ме записа за доказателство.
- Ама че сложно. За момент си помислих, че говориш сериозно. Представяш ли си? Звучи направо налудничаво...
- Да... - отговори Ейми вяло. Наистина звучеше така и Марси за съжслрнир никога нямаше да я разбере. За нея целия този свръхестествен свят беше непонятен и невъзможен осве в главата на някой ненормален. Но не това сега беше главният проблем. Значи се е срещала с човека с шлифера, но той я е накарал да го забрави? И всички, които го видят, забравяли? Но тогава защо Тара и Джак успяха да си спомнят? Може би нейната намеса имаше нещо общо. Боже, гласът й звучеше толкова отчайващо на записа. Студ пропълзя по тила й, докато тя отново отпиваше от какаото си. - Ъм... намери ли песента? - попита по-скоро за да се разсее, отколкото защото наистина се интересуваше.
- Не, изтрила си я - нацупи се Марси. - Слушай, какви са тези странни шеги, които си правите с Джак? Звучеше като истинско.
- Това беше идеята. Виж, хайде да не го обсъждаме повече. Тъпо е. Дай ми телефона.
- Защо?
- Трия го - което разбира се в никакъв случай нямаше да направи. Поне не и преди да го е препратила на интернет пощата си.
- Недей - възкликна Марси. - Забавно е.
- Да бе - Ейми все пак препрати записа, а после натисна " изтрий". Наистина не можеше да рискува. Ами ако баща й попаднеше на това? С всичките си приказки за ненамесата в божиите дела, той направо щеше да откачи. - Слушай, Марси, трябва да вървя - рече накрая и скочи на крака.
- Ама чакай, къде тръгна така?
- Сетих се нещо. Ще ти се обадя. Чао.
Тя изчхвърча като тапа от двора и се втурна надолу по улицата.