Докосната от смъртта

Глава 3. Животът на Ейми Рей

  На пръв поглед у Ейми Рей нямаше нищо необикновено. Нещо повече, тя беше момиче като всички останали. Дори не беше по-красива от другите. Не беше и грозна, разбира се, но във външността й винаги бе липсвала онази агресивност, която би могла да я нареди сред най-харесваните и популярни момичета в училище. Имаше къдрави кестеняви коси, но не прекалено къдрави, а по-скоро вълнисти. Очите й бяха с цвета на лятно небе вечер преди слънцето да залезе и в тях винаги блестеше незадоволимо любопитство. Обичаше да носи къси поли и обувки на висок ток, обичаше момчетата да се обръщат след нея, докато върви по улицата, обичаше да излиза по магазини с приятелки... коя жена на този свят не обича подобни неща? Беше се влюбвала няколко пъти, но след два несподелени опита и гадна раздяла преди няколко месеца, беше решила да си даде почивка от връзките. Обикновено гледаше оптимистично на нещата дори и когато всичко край нея беше обрамчено в черни краски, а лошият край – неизбежен. Но никога не се отказваше и правеше всичко възможно, за да се възползва максимално от възможностите, които животът й предоставяше.
Такава беше Ейми Рей, когато започна последната й година в училище – на вид напълно обикновена и изпълнена с надежди и планове за бъдещето. Което, за нейно съжаление, не променяше факта, че мразеше да ходи на училище.
- Мразя проклетото училище! – нареждаше тя сутринта преди да започне първия учебен ден.
Вече си беше изгорила езика с кафето, беше настъпила котката си по грешка( горкото животинче изпищя и се скри в килера, отказвайки да се покаже отново навън в нейно присъствие) и за капак препечените й филийки излязоха от тостера направо овъглени.
- Скъпа, ако се изнервяш още от сега, това само ще попречи на концентрацията ти в училище – рече баща й без да вдига очи от вестника си. Той имаше ужасния навик да чете на закуска и да не обръща внимание на никого около себе си, докато не прочете и последната глупава клюка.
- Не се безпокой, тате – отвърна Ейми, която още не се беше облякла дори и обикаляше из къщата с безформената огромна тениска, която ползваше като нощница и която стигаше чак до прасците й. Косата й представляваше някаква странна топка от стърчащи кичури. – Никога няма да се разсея чак толкова, че да забележат странностите ми.
- Дам... – промърмори баща й без да е чул дори и думичка от това, което тя каза.
Ейми извъртя сърдито очи и се качи в стаята си да се преоблече, мъкнейки и злополучното кафе със себе си.
Затвори вратата и остави чашата на нощното шкафче. Нямаше много време да се приготви, а искаше да бъде впечатляваща – имаше тази странна мания да прави всичко възможно да изглежда по-добре от миналата година.
- Кого заблуждавам – промърмори пораженчески, докато се гледаше в огледалото няколко минути по-късно. Никой грим на света нямаше да й нарисува ново лице, нито щеше да й помогне да прилича на Тара Бел. – Не че тя е по-красива от мен – каза си окуражаващо преди да грабне чантата си и да изскочи навън.
Ейми не беше от хлапетата, чиито бащи им купуват коли, само за да не им се налага да ги карат до училище. Не беше и от онези, чиито бащи наистина ги карат до училище. Вероятно това имаше нещо общо с факта, че баща й нямаше нито кола, нито достатъчно време, за да я придружава до училище, което тя приветстваше на драго сърце. А и мисълта да се появява където и да е било с местния свещеник, който изпитваше някаква извратена наслада от това да носи свещеническата си униформа дори и вкъщи, беше достатъчно влудяваща, че да й хрумне някога да я превърне в реалност.
Тъй че Ейми вървеше пеша до училище дори и през зимата. Харесваше й сутрешната разходка и възможността да прекара малко време насаме със себе си. Това беше единствената част от деня, когато не й се налагаше да се преструва на нормална, а наистина да бъде такава каквато е. На улицата не беше застрашена от допир с хората, с които се разминаваше, нито й се налагаше да обяснява на някого защо лицето й изведнъж е придобило такова странно изражение, след като случайно е докоснала някого.
- Ейми! - чу след себе си, точно когато прекрачваше прага на училището. Момчешки глас. Познат момчешки глас. По дяволите. Ейми продължи да върви, правейки се, че не е чула, но за нейно съжаление момчето, което я викаше, просто беше по-бърз от нея.
- О, Джаред – промърмори тя, когато той я настигна и я хвана за рамото, за да я задържи. Стараеше да звучи възможно най-малко ентусиазирано с надеждата той да се разкара по-бързо.
- Избягваш ли ме? – попита той разочаровано и я погледна изкосо с големите си зелени очи.
- Н-не – отговори Ейми, но моментално се изчерви, с което доказа, че е точно както той предполагаше. – Добре – тя завъртя очи и смело отвърна на погледа му. По дяволите, трябваше да се научи да лъже по-добре. – Избягвам те.
- Добре. Това беше откровено – той се опита да се усмихне, но усмивката му приличаше по-скоро на гримаса. А като си помисли човек, че това момче имаше най-милата и нежна усмивка на света!
- Какво искаш, Джаред? – попита грубо Ейми, вместо да изкаже мислите си на глас. Докато вървеше към стълбите на училището, тя се стараеше да не го гледа повече в очите. По никакъв начин не искаше да издаде, че все още изпитва нещо към него, а ако отвръщаше по-продължително на погледа му, си спомняше как се губи в очите му и тогава цялата й маскировка отиваше на вятъра.
- Исках просто да ти кажа, че... записах се в твоя курс по литература.
- Благодаря, щях да го разбера, когато те видя – продължавай така, окуражаваше се вътрешно тя - колкото по-гадно се държеше, толкова по-лесно можеше да го държи на разстояние. А това беше целта. Далеч от Джаред. Далеч от всеки, в когото евентуално можеше да се влюби. И най-вече – на всяка цена далеч от Джаред.
Тя избърза нагоре по стълбите и се вмъкна в сградата, изгубвайки се сред тълпата от ученици и учители.
- Хей, Ейми. Тъкмо се чудех кога ще се появиш. Определено трябва да си вземеш кола – Марси Джонсън се втурна напред към нея и се хвърли на врата й без дори да й поиска позволение.
В първия миг Ейми залитна, пометена от силата на допира – цяло лято прекарано в изолация й беше помогнало да забрави какво е да усещаш тези неща – а после се усмихна и отвърна на прегръдката на най-добрата си приятелка.
- Не ми трябва кола. Как си, Марси?
- О, имам да ти разказвам толкова много, Еймс. Няма да повярваш какво стана... – забърбори Марси, когато се отдели от нея и я поведе по коридора към класната стая.
Останалата част от разказа беше представена толкова детайлно, че някъде към момента, когато Дани Даун е свалил Памела Питърс на купона у Барт Роджърс, Ейми напълно изгуби нишката и спря да слуша. Истината е, че по принцип не я интересуваха особено много клюките относно това кой какво е правил, докато тя се е крила на село сред книгите на баба си и досадните истории на дядо си за войнишките му години. Но пък толкова много обичаше Марси, че сърце не й даваше да й го каже.
- Много ми липсваше през това време – въздъхна Марси, когато двете сядаха на чиновете си и докладът за социалния живот на съучениците им най-после приключи.
- И ти на мен – призна си Ейми, доволна, че най-после отново ще може да се включи в разговора. – Но нямах друг избор освен да угодя на татко.
- Не че си се противила много на идеята за ваканция на село – отвърна иронично Марси и я погледна преценяващо.
- Тази тема не се коментира – отвърна Ейми и се зае усилено да вади тетрадките от чантата си. Добре. Марси знаеше, че тя на практика избяга на село с единствената цел да се скрие от евентуални срещи с Джаред по улиците на малкото градче, в което живееха и с надеждата да успее да го забрави във времето, в което е далеч. Е, не се получи.
- Не се е получило – каза Марси на глас, сякаш прочела мислите й. – Наистина не разбирам защо просто не кажеш на Джаред, че още го обичаш и не спестиш и на трима ни любовните мъки?
- На трима ни?
- Ами нали знаеш... гледам ви как страдате и съпреживявам... – Марси сви рамене и се опита да се усмихне, но не се получи – шегата й нямаше желания ефект и вместо да се засмее Ейми само помръкна още повече. – А ти изместваш темата.
- Не искам да говоря за Джаред.
През останалата част от междучасието Ейми не каза и думичка повече. Мразеше да мисли и да говори за Джаред. Откакто двамата се разделиха миналата пролет, по-точно, откакто тя го заряза миналата пролет, беше правила всичко възможно да избягва дори и пред себе си споменаването на името му. Дали още тръпнеше при спомена за целувките му? Дали копнееше отново да се изгуби в прегръдките му? Дали би дала всичко, за да бъде с него? Да, по дяволите! Но би дала всичко и за да забрави това, което виждаше всеки път, когато той я докоснеше. Би дала всичко, за да изтрие спомена за това, което беше видяла. Е, не съвсем целия спомен, от което пък винаги се изчервяваше. Но не можеше да изтрие картините в главата си. Както и не можеше да си позволи да стане причината за това, което би могло да се случи, ако останеше с него.