Докосната от смъртта

Глава 14. Споменът на Джак Талбът

  - Толкова е странно – започна Джак, чудейки се защо изобщо се доверява на момиче, което познава едва от няколко седмици. - Понякога се будя нощем с викове, а не помня какво съм сънувал, но умирам от ужас, че то отново може да се случи с нея. Гледам някоя женска дрънкулка и си мисля колко ще се зарадва тя, ако й я подаря, секунди по-късно се чудя коя е тази " тя" при положние, че в живота ми няма никой. Всеки път когато изляза да тичам сутрин, минавам покрай старото училище Света Ана и макар да знам, че то няма нищо общо с една друга Света Ана, която никога нито съм виждал, нито съм чувал, започвам да изпитвам някаква непреодолима загуба. Онзи ден за малко да се разрева от умиление, докато закусвах с майка ми. Знаеш ли, че с нея не си говорим от една година? А на всичко отгоре откакто се срещнах с онази Тара започвам да забравям все по-често. Имам чувството, че полудявам - най-после той си пое дълбоко въздух и за миг задържа очите си затворени. Все едно не искаше да вижда повече объркания свят, в който живееше.
- Ти... - започна Ейми със скептична физиономия. Беше присвила поглед сякаш това би й помогнало да прецени по-добре момчето пред себе си. - До колко вярваш в свръхестественото? – истината е, че на свой ред обмисляше дали да му се довери така, както го бе направила с Тара.
- В кое да вярвам? Чакай, това пък какво общо има?
- Джак! - подкани го Ейми.
- Добре де, не вярвам - той направи няколко крачки напред, след което се врътна на пети и застана лице в лице с нея. Сам не разбра защо й се усмихна, но го направи.
От север задуха лек ветврец, който разроши косата му. Ейми инстинктивно протегна ръка да я приглади.
- Добре, това беше приятно - Джак нежно улови ръката й и я допря до устните си.
Ейми усети странен гъдел в стомаха, който нямаше нищо общо с видението за смъртта му, и моментално се отдръпна от него. Тя така и не успя да види изражението на Джаред, който ги наблюдаваше от прозореца, и болката изписана по лицето му си остана чужда за нея.
- Може ли да се държиш по-сериозно? - попита някак сковано.
- Извинявай, просто... винаги когато се опитам да помисля сериозно върху това, което забравям, започвам да се разсейвам. Може и да полудявам. Щом не мога да си събера мислите за пет минути...
- Според мен не е това случаят. Според мен някой или нещо нарочно ти пречи да си спомниш.
- В това няма никакъв смисъл. Аз съм наясно с целия си живот... какво би следвало да съм забравил?
- Тара - отвърна тя простичко. - Да си спомниш, че обичаш Тара.
- Виж - започна той отбранително. - Не знам какво ти е казала, но...
- Джак, Тара нищо не ми е казвала. В общи линии картинката е следната – ядоса се тя накрая. Просто не понасяше повече да го гледа как се оплита в собствените си съмнения. Все пак, беше видяла как той направо се сгромоляса в мига, в който осъзна, че Тара е мъртва. Някой, който може да обича толкова силно, не би могъл да бъде лош и определено би следвало да заслужава доверие. - Ти и Тара сте били влюбени, ама много. От типа " толкова-те-обичам-че-ще-се-оженя-за-теб" влюбени. Обаче Тара е умряла на рождения си ден през юли. Сещаш се, откогато започнаха да ти се случват странните неща - поясни, когато прочете пълно неразбиране по лицето му.
- Ейми, шегуваш ли се с мен?
Джак заотстъпва крачка по крачка назад, а усмивката от лицето му бавно започна да изчезва. Най-после в очите му проблесна разбиране. С всеки дъх той виждаше частица от собственото си минало, което никога не беше се случвало. Изведнъж на Ейми й се стори, че изглежда безумно тъжен под грозната светлина, струяща от прозорците.
- Ако се шегувах, щеше ли да си толкова пребледнял? - попита тя предпазливо, пристъпвайки към него. - Виж, Джак, Тара не ми е приятелка. Двете доскоро дори не си говорехме, нямам причини да си измислям заради нея, всичко е истина. Моля те, помисли, опитай се да се съсредоточиш.
Сега тя сложи ръцете си на раменете му и го принуди да я гледа в очите. От страни изглеждаше сякаш си споделят някакви интимни тайни, сякаш са влюбени, готвещи се да се целунат. Джаред не откъсваше поглед от тях, а гневът и разочарованието му растяха с всяка изминала минута.
Джак я гледа един дълъг миг, опитвайки се да проумее за какво му говори. Все още му беше трудно, но си личеше, че наистина се опитва. Не отмести очите си този път. И после всичко започна да си идва на мястото - видя катастрофата и смъртта на родителите си; огромното сиропиталище, когато за първи път прекрачи прага му и колко уплашен беше тогава; малката Тара Бел, криеща се в тъмното; лицето на Тара; усмивката на Тара; очите на Тара; Тара в нощта, когато за първи път правиха любов; Тара, безжизнена и мъртва в прегръдките му; прозореца и как скочиха от него.
- Господи! - прошепна той. - Господи! - а после погледна към Ейми -полуоблекчено, полуекзалтирано, и много уплашено. - П-получило се е - заекна. - Получило се е! Мамка му, получило се е! - извика накрая той и се засмя.
В следващия миг Ейми се оказа в обятията му, той я въртеше във въздуха, не спираше да се смее и я прегръщаше щастливо. Беше толкова безумно щастлив, че Ейми като нищо би могла да му завиди. Тя също се засмя, отчасти доволна заради това, че е успяла да помогне на някого с виденията си, но по-скоро защото той беше щастлив.
- Но как разбра? - попита Джак, когато най-после я пусна. Ейми имаше чувството, че земята се върти под краката й.
- Умея ги тези неща - отвърна тя задъхано. - Някой път ще ти разкажа. Всъщност мисля, че можем да го оставим и на Тара.
- Тара? Тя къде е? – заговори той нетърпеливо. - Боже, сигурно ме мрази, държах се като идиот.
- Хей, Джак, тя не те мрази, знае, че може и да не си спомняш.
По-скоро мислеше, че си тукашния Джак.
- Ами той? Какво е станало с него?
- Мисля, че е заел твоето място.
Лицето на Джак изведнъж доби каменно изражение. Челюстта му се стегна, той свъси вежди, а зад очите му се водеше дълга вътрешна борба.
- Не ме интересува - каза бавно, мислейки за ужасния живот, който бе водил в Света Ана и за това, че умишлено се е превърнал в причината някой друг да преживее същото.
- Ти нямаше как да знаеш, че ще стане така. Наистина не би трябвало да се чувстваш виновен - опита се тя да го оправдае, въпреки че и без това не виждаше никакви следи от угризения по лицето му. За миг това я смути, но тя реши да не му обръща внимание. Джак й беше приятел, а това, което е направил, за да бъде с момичето, което обича дори и след смъртта й, бе достатъчно доказателство, че е добър.
- Боже, трябва да намеря Тара. Тя беше тук, нали? - той се заоглежда трескаво наоколо, в следващия миг вече тичаше към къщата.

Странно защо Ейми се зачуди дали не е време да му каже, че тукашната Тара си има гадже. Отказа се, разбира се, изведнъж Джак й се стори много по-буен, отколкото някога е бил. Изглежда заедно със спомените си бе върнал и стария нрав.

Въпреки това той е мой приятел, помисли си тя и се втурна след него.

 Не намериха Тара. Нямаше я нито на първия, нито на втория етаж. Затова пък се натъкнаха на Джаред, който ги гледаше с толкова гняв, събран в светлите му очи, че Ейми потрепери. Джак, разбира се, не му обърна никакво внимание. Той трескаво обикаляше между танцуващите двойки и оформилите се групички в страни от импровизирания дансинг в опит да открие единственото лице, което някога го беше интересувало. В този миг бе забравил дори и за Ейми, а от глупавото му увлечение към нея не бе останала и следа. Въпреки това тя не го остави сам и го следва плътно като вярно кученце. Изобщо не беше мислила докъде би могъл да стигне в отчаянието си, докато не попаднаха на Лусинда.
Когато разбра кое е надутото момиче с прекалено многото грим и злато по себе си, Джак я сграбчи за раменете и я разтърси силно. Ако беше някой друг, тя сигурно щеше да се разкрещи, но понеже ставаше дума за най-скъпо облеченото момче на купона, Лусинда не направи нищо, освен да го гледа стреснато.
- Т-тара, т-тя си тръгна - заекна накрая уплашено. - Каза, че не й е добре.
- Къде живее? - едва ли не изкрещя Джак и отново я разтърси.
- Хей, хей - намеси се и Ейми накрая. - Аз знам къде е - тя хвана ръцете му и го издърпа назад, принуждавайки го да пусне смаяната Лусинда.
Тара не отговори на мобилния си и се наложи действително да отидат до дома й. Изключително смутен мистър Бел обясни, че тя се е прибрала разстроена и двете с майка й са заминали някъде. Под абсолютно никакъв предлог не пожела да каже къде са отишли. Това било единственото нещо, за което Тара помолила.

- Но тя ще се върне рано или късно – предложи Ейми невинно и в това предположение се скри цялата надежда, крепяща бъдещия живот на Джак Талбот, който отиде накрая на света заради момичето, което обичаше.