Докосната от смъртта

Глава 19. Тайните на професор Хобс

  Планът беше следният. Ейми щеше да отиде при Каси за уикенда, за да спести пари за нощувка, а и за да има основателно алиби за пред баща си. За щастие Каси, за разлика от братовчед си, беше разбрано момиче и не задаваше излишни въпроси. Ейми Рей трябвало да дойде да се види с някакъв професор, но баща й не бива да научава? За какво са приятелите, ако не за да ти покрият гърба. Тъкмо щеше да има възможност да я разпита за онази история с Джаред. Единственото й възражение бе, че Ейми не й се е обадила по-рано.
Опитвайки се да не се чувства виновна заради това, че наистина беше забравила за Каси до момента, Ейми се качи на самолета и замина.
Пристигна в събота сутрин и веднага се качи в такси, посочвайки адреса на професор Хобс. Половин час по-късно вече се намираше пред висока луксозна сграда в централната част на града. Обясни смутено на портиера кого търси и зачака, докато той опитваше да се свърже с обитателите на апартамет 75С.
- Мистър Хобс желае първо да научи какво ви води насам.
- Кажете му, че в сряда сме говорили във връзка с книгата му.
Портиерът с любезно изражение предаде съобщението.
- Господинът помоли да се качите.
Ейми инстинктивно приглади палтото си, стисна дръжката на новата си пътна чанта и зачака асансьора. Само тя си знаеше колко усилия й беше коствало да убеди баща си да я пусне сама в Ню Йорк и съответно да й даде пари за билет, но все пак фактът, че отива на гости при дъщерята на негов приятел, си каза думата. Каси лично му се обади вчера, настоявайки, че идеята е била нейна и какво ли още не, докато той не отстъпи. Накрая той беше толкова доволен, че дъщеря му ще има възможност за малка разходка, че дори й купи нова чанта.
Ейми слезе от асансьора, озовавайки се в широк и силно осветен коридор със стени, боядисани в златисто, и големи саксии с цветя, наредени по ъглите. Тя позвъни на звънеца на апартамент номер 75С и зачака. Най-после й отвори жена, облечена в униформа на медицинска сестра.
- Вие трябва да сте госпожица Ейми Рей - каза тя и въведе момичето в големия хол. - Моля, седнете. Сега ще доведа професора.
Дa го доведе. Боже, колко ли беше стар този човек, че да има нужда да бъде доведен? Със сигурност беше повече от деветдесет годишен. Може би на сто? Или пък повече. Ейми почувства как я побиват ледени тръпки при мисълта, че ще се срещне с някой, който е живял толкова дълго. Определено не би искала да го докосва. Е, не се и наложи.
В стаята влезе сестрата, бутаща инвалидната количка на професора. А професорът беше... беше някой, който определено не изглежда като стогодишен дядо. Вярно е, че косата му беше бяла като сняг, дрехите му - такива, каквито са носели преди поне трийсет години, а пък лицето му беше сбръчкано и подпухнало, но у него се наблюдаваше онова силно желание за живот, което се среща само у младите хора. У хората, които все още не са се примирили със смъртта.
- Здравейте, аз съм Ейми Рей...
- Да... приличаш на Ейми Рей – каза старецът заинтригувано. – Но нима наистина ти си Ейми Рей, дъщерята на Таня?
- О-откъде знаете коя е майка ми? – заекна Ейми уплашено. Беше убедена, че никога досега не е чувал за нея.
- Приличаш на нея, Ейми – отвърна старецът благо. – Толкова много, че ако не знаех, или пък бях съвсем изкуфял, щях да предположа, че Таня седи пред мен.
- Но...
- Не се плаши, Ейми. Когато ми се обади, проучих някои неща. Исках да се убедя, че става дума за същото момиче.
- Какво?
- Преди около десет години, когато все още бях способен да стоя на проклетите си крака, попаднах на интересен случай. Обичам загадките, свързани със свръхестественото – обясни той извинително.
Ейми не каза и думичка, схванала накъде бие. Вече си представяше картинката. Вероятно някой от психолозите, при които майка й я мъкнеше, когато беше малка, е разказал за странния случай с момиченцето, получаващо видения. По онова време Таня все още вярваше, че дъщеря й просто има психически проблеми. Все още не беше видяла как виденията се сбъдват. Глупава жена, помисли си Ейми с презрение. Ако този господин смяташе, че е луда, вероятно просто си бе загубила времето.
- Момичето, което вижда мъртъвци – продължи професор Хобс, докато се опитваше да разгадае странно решителното й изражение зад свитите устни и свъсените вежди. – Дойде при мен, облечена в бяло палто, прилична на ангел... ти беше дъщеря на пастор, нали? Интересно. Навремето така и нямах възможност да се срещна с теб...
- Може ли да не говорим по въпроса? – попита Ейми раздразнено, давайки да се разбере, че не й е приятно да гледат на нея като на научен експеримент. Колкото и странно да звучеше фактът, че на почти хиляда километра разстояние се среща човек, свързан с миналото й, в момента тя нямаше нито време, нито желание да обсъжда отношенията между нея и майка й.
- Момичето, което вижда мъртъвци. Дойде при мен с черния си чадър и бялото си палто. Кой да предположи... – заповтаря старецът, а изражението му изведнъж стана разсеяно и отнесено като на човек, който се връща назад в спомените си, преживявайки отново най-важните мигове от своя живот.
- Аз... предполагам, че това е просто една обикновна случайност – предположи Ейми, нетърпелива да се върнат на въпроса.
- Разбира се... ако човек вярва в случайностите. Но ако е прекарал по-голяма част от живота си в опит да докаже, че случайности съществуват, възниква малък проблем... значи момичето, което вижда мъртъвци, е научило за пространствените пътешественици? Да не си го видяла в някое от виденията си?
- Аз... да. Точно така.
- Какво знаеш за тях?
Ейми му разказа всичко набързо, осъзнавайки, че губи ценно време. Обясни му за това, което видя, когато докосна Тара, за това, което си спомни Тара. После и за спомените на Джак. Не пропусна частта със записа от телефона и как случайно книгата сама е паднала от рафта.
- Макар че е само една част от всичко, трябва да ти призная, че си научила много... за някой, който никога не е правил проучвания.
- Аз... нямам друг избор. Става дума за приятелите ми.
- Значи искаш да помогнеш на приятеля си да остане тук, макар че е узорпирал мястото?
- Да... не е справедливо да умре по този начин...
- Знаеш ли защо се случва това, което се случва?
- Аз...
- Прочете ли цялата ми книга по темата?
- Н-не – призна си Ейми. – Само части от нея.
- Е, така или иначе там нямаше да откриеш как да направиш това, което искаш. Да, миличка. Никога не бих написал толкова ценна и опасна информация в книга. Поне не така, че някой да я разбере. Разбира се, не бих могъл да очаквам от някой с твоите интелектуални способности да разбере. О. Не се обиждай. Не казвам, че си глупава, казвам само, че трябва да си живял много и да знаеш много, за да прочетеш скрития зад думите смисъл.
- Ще ми помогнете ли? – прекъсна го Ейми нетърпеливо. Прекалено много се забавиха, а тя бе обещала в един часа да е при Каси.
- Когато някое дете умре, се създават пукнатини в реалностите – обясни професорът, навеждайки се към нея като не я изпускаше от очи. – Тогава самата реалност става нестабилна и в някои случаи е толкова нестабилна, че пукнатината в нея засмуква всичко наоколо си. И ако някое от копията на детето е близо до пукнатината, то също бива всмукано. Детето би могло да остане в новия свят, разбира се, но това ще доведе до невероятни промени. Затова съществуват пазителите. Тяхната работа е да пазят реда в света и да държат хаоса далеч. Силите на хаоса не са шега работа, миличка. Та, когато намерят детето измежду хилядите реалности, задължение на пазителите е да го върнат. Никой не може да ги спре – добави той накрая тайнствено.
- Как мога да го спра? – попита Ейми, пропускайки да изрази на глас наблюдението си, че той няма как да е научил цялата тази информация само като външен наблюдател, събиращ обърканите разкази на очевидци.
- Не можеш.
- Трябва да има начин – настоя тя с тона на малко дете, което иска сладолед, когато трябва да яде броколи. Още малко и щеше да тропне с крак.
- Има, но той е невъзможен – отвърна й професорът все така тайствено.
- Моля ви, кажете ми.
- Наистина ли си готова да рискуваш?
- Трябва да опитам всичко.
- Е, така или иначе няма как да го уредиш... слушай. Само ако животът на пазител бъде принесен в жертва като залог...
- Моля? – извика Ейми толкова рязко, че дори и сестрата, която се бе оттеглила в другата стая, дойде да провери какво става.
- Да... само така можеш да го спреш. При прехвърлянето... ако в момента на прехвърлянето пазителят, отговорен за портала умре или убие друг пазител...
- Значи той... той трябва да умре?
- Да... но пазителите умират само от ръката на друг пазител. А не ми се вярва лесно да намериш друг пазител, съгласен да убие свой брат.
С всеки удар на сърцето си Ейми усещаше как бавно изгубва представа за реалността. В съзнанието й внезапно започнаха да се връщат спомените от онзи ден, когато я посети човекът с шлифера. Значи това е искал да каже той тогава, искал е тя да го убие. Затова помагаше на Джак и Тара. Затова престъпи правилата и се свърза с нея. Знаел е, че никой друг пазител няма да го направи, дори и такъв, който още не е... стъпил в длъжност? Никой друг, освен пазител, лично заинтересован от случая. Но тя... тя нямаше да го направи, нали? Никога нямаше да убие човек съзнателно. Никога.
- Трябва... – прошепна тя с пребледняло лице. – Трябва да вървя. Съжалявам.
След това скочи на крака, сбогува се сковано и се втурна навън. Искаше просто да изчезне.