Докосната от смъртта

Глава 2. Къде отиде Джак Талбът

Казаха, че Тара Бел е умряла от инфаркт. Решиха, че ще я погребат след два дена в близкото гробище. Щяха да напишат обичана приятелка на надгробната й плоча. А Джак щеше да прекара живота си над тази надгробна плоча.
Гневът, който растеше в сърцето му, заплашваше да го помете. Как така едно осемнайсетгодишно момиче умира от инфаркт? Как така на никой освен него това не се струваше странно? Нима Тара беше просто приятелка? Та тя беше... тя беше неговият живот, светлината в мрака, която го спасяваше от това да пропадне в бездната на отчаянието си. И сега, когато очите й никога вече нямаше да осветяват пътя му, той беше изгубен. Завинаги.
Преди погребението Джак отказваше да се отдели от тялото й. Прекарваше дните си в помещението, където я държаха, докато я погребат, и стискаше ръката й, докато не я почувстваше отново топла – сякаш ако й придаваше от топлината и енергията си, тя щеше да се събуди. Наистина би го направил – това да й даде живота си, само за да я види отново да се усмихва. Би дал всичко за нея.
Отдели се от тялото на Тара само за миг през онзи ден. Защото директор Шулц го изведе насила оттам.
- Не можеш да продължаваш така, Джак – каза му тя, гледайки го косо изпод малките си очила, взираше се в него сякаш й беше трудно да различи чертите му. – Трябва да я оставиш да си отиде.
- Не – той стисна силно юмруци, толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха. – Не мога.
- Нима тя би искала това? Да се съсипеш по този начин?
- Тя е МЪРТВА! – изкрещя Джак и удари с юмрук в стената. Дори не усети болката от счупването на костта. Странно, тази кръв, стичаща се между пръстите му, тя негова ли беше?
- Дължиш го на паметта й – продължи директорката, сякаш не беше забелязала, че се е наранил. – Представи си какво й причиняваш в момента. Да те гледа отстрани как проваляш живота си... не си се хранил от два дена, Джак.
- Няма значение. И ако мислите да ме баламосвате с живот след смъртта, по-добре недейте – добави, усетил накъде бие тя.
- Джак...
- Не. Изобщо не вярвам в тези приказки за духове. Няма нищо след смъртта. Всичко, което остана от Тара, е това тяло. Така че не ми казвайте да я оставя – докато говореше, гласът му ставаше все по-гневен и пълен с болка, докато накрая не прерасна в див рев, като че това беше воят на ранено животно, уловено в капан. Джак се извърна с гръб, надявайки се, че директорката няма да забележи сълзите в очите му. – Просто ме оставете на мира – прошепна уморено.
- Обещай, че ще хапнеш нещо.
- После – след това той се отправи обратно към стаята, където почиваше Тара.
Докато вървеше имаше чувството, че някой забива хиляди остриета в сърцето му. Мисълта, че Тара, личността, скрита зад безжизненото тяло, момичето, което го обичаше, което беше готово да изживее целия си живот заради него, вече не съществува, беше убийствена. Как можа да го остави сам тук? След всичките клетви, след цялата любов, след мечтите... Тара, моя Тара. Вече не можеше да спира сълзите си. Не се и стараеше. Не правеше нищо, за да ги изтрие. Тара. Тара. Тара. С всеки удар на сърцето си усещаше нейното име. Всеки удар на сърцето беше един спомен, свързан с нея. И защо неговото сърце не спря? Защо нейното? Защо на никого не му пукаше?
Той отвори вратата и се спря поразен. Можеше да се закълне, че видя нечия сянка да се прокрадва в тъмното. Сякаш някой се беше надвесил над тялото, но се скри в мига, в който Джак влезе.
- Кой е там? – каза той ясно и отчетливо. Странно колко хладнокръвно прозвуча гласът му.
Запали лампата и се приближи до прозореца. Беше затворен. И през вратата никой не беше минавал.
- Има ли някой тук? – повтори той със същия тон. Усещаше как сълзите засъхват върху бузите му. Може би си беше въобразил – все пак не видя никого на нито едно от възможните скришни места тук.
Отново седна до нея и взе ръката й в своята. Нима някой я беше местил? Ръцете й сега бяха склопени върху корема както на всеки мъртъв, но Джак по-рано ги беше разместил нарочно. Да я гледа така приготвена за гроба беше прекалено тежко, затова остави ръцете й да лежат свободно около тялото. А сега бяха прибрани по този начин. Пръстенът, който беше поставил на безименния пръст ( същият онзи пръстен на майка му, който той смяташе да даде на Тара, когато дойдеше време да й направи истинско предложение), го нямаше. Огледа мястото около нея. Никаква следа. Сякаш пръстенът се беше изпарил. Нима някой беше дошъл, дръзнал е да оскверни тялото на това мъртво момиче заради едно студено парче злато? Гневът отново заслепи очите му.
- Кой! – изкрещя като луд. – Кой!
Като че ли някаква сянка премина зад него. Джак се обърна светкавично, но не достатъчно бързо, за да види кой се промъква в тъмното.
- Къде си, проклето... – но не каза нищо повече. Щеше да го хване. Просто трябваше да бъде умен. А после да го пребие от бой.
Не, не си въобразяваше. Тук определено се криеше някой. Но как? И защо? Джак замълча, преструвайки се, че се е отказал от търсенето и се върна до тялото на Тара. Сърцето му се сви в мига, в който погледът му попадна върху деликатните й пръсти. Ноктите й все още бяха покрити с бледия лак, който тя носеше в нощта на рождения си ден. Представи си я как се лакира, веселия блясък в очите й в онзи миг, докато се е приготвяла за срещата им. А после си спомни колко нервен беше самият той преди да я отведе на ледената пързалка и какво невероятно щастие изпита, когато видя Тара да се приближава към него, толкова красива и изискана в новата си вълнена рокля ( роклята, която Джак й купи миналата Коледа). Толкова много спомени, Тара, толкова много... и колко боли от всички тях...
Внезапно погледът на Джак отново придоби суров израз и сърцето му се разби от гняв и напрежение. Той несъзнателно помилва лицето на Тара и в следващия миг се обърна светкавично към непознатия, който се прокрадваше зад него.
- Кой си ти, по дяволите?! - изкрещя Джак и успя да притисне непознатия в стената с всичка сила.
А онзи беше най-странния човек, когото Джак беше виждал досега. Беше млад, на не повече от трийсет години, носеше широк сив шлифер и износен прокъсан костюм с разхлабена вратовръзка. Косата му беше прошарена на места, но гъста и чуплива, изглеждаше жива. За разлика от очите му - толкова уморени и безжизнени. Действията му, премерени и прецизни до последния жест, изглеждаха заучени - като на някой актьор, участвал десетки години в едно и също представление. Той погледна към Джак с безразличие и въздъхна.
- Не е твоя работа да знаеш - каза съвсем спокойно и в следващия миг отблъсна момчето от себе си, но не чак толкова силно, че да го нарани. - Време е да напуснеш стаята, приятелю...
Джак, който не беше успял да запази равновесие и бе паднал на земята, се изправи отново на крака, очите му хвърляха гневни искри, изглеждаше като съвсем друг човек - като човек, на когото нищо човешко не му е познато. Искаше мъст и този, дори и невинен, щеше да изпита гнева му на гърба си. Беше прекалено късно да се въздържа. Не му пукаше.
- Върни пръстена на Тара - изсъска той.
- Пръстен? Тара? Това ли? - непознатият извади малкия златен пръстен от джоба на шлифера си и го подхвърли към Джак. Пръстенът издрънча на земята и се търколи някъде настрани, изгубвайки се завинаги в сенките. - Този пръстен не може да дойде с нея. Затова го взех - обясни той простичко и се опита да изимитира нещо като усмивка.
- Какво? Махай се оттук! - Джак се втурна към него и го забута към вратата. Къде беше решил да я води този тип? В рая ли? Ненормалник. Тара няма да отиде никъде сама!
- Съжалявам, но това не зависи от теб - онзи съвсем лесно за втори път се измъкна от хватката му и го блъсна в страни. - Време е да си вървиш.
В следващия миг сякаш някаква невидима сила накара Джак да полети назад, назад, зад вратата, която сякаш бе оживяла и се отвори съвсем сама. А после, когато той се оказа навън, се затвори и застина.
- Отвори! - Джак заудря по вратата с юмруци, крещеше и проклинаше, надявайки се някой да го чуе. Изобщо не мислеше колко ненормално е това, което се случи. Как нещо го изблъска от стаята или кой беше този човек вътре. Интересуваше го единствено това, че онзи тип иска да нарани Тара.
И незнайно как вратата се отвори. Съвсем сама... просто скръцна и поддаде под натиска на юмруците и ритниците. Джак влезе вътре изплашен, стреснат, сякаш най-после беше осъзнал, че нещо много повече от това, което виждаха очите му, не е наред. В стаята цареше полумрак. Някак си през тези минути, докато го нямаше, електрическата крушка вътре беше изгоряла. Единствената светлинна, разливаща се из стаята, идваше от някаква улична лампа, разположена близо до прозореца – близо до счупения прозорец, през който нахлуваше студен вятър и развяваше пердетата и листата, наредени по бюрото. Ковчегът, в който почиваше тялото на Тара, беше празен.
Джак се завъртя в кръг обезумял, с широко отворени очи, търсейки някой, който не би могъл да бъде намерен. Ала той го намери. Сърцето му пропусна един удар. Времето сякаш спря за миг. Там беше тя - на няколко метра от него, вървеше напред към прозореца, вятърът бавно развяваше полите на бялата й погребална рокля.
- Тара! - изкрещя Джак. Тя се спря за миг. Обърна се и се усмихна, а после продължи по пътя си.
- Остави я да отиде - каза непознатият мъж с шлифера.
- Къде? - попита Джак с треперещ глас, очите му още не можеха да се откъснат от мъртвото момиче, което вървеше пред него.
- У дома. В нейния свят, който тя никога не биваше да напуска.
- Но тя умря. Виж какво, побъркано копеле...
- Не съм побъркан - усмихна се тъжно непознатият. - Знаеш ли, Джак Талбот - продължи той, докато и двамата наблюдаваха как момичето се приближава към прозореца. – На този свят има много неща, които не би могъл да разбереш. Но пък ти скоро ще забравиш за нея.
- Никога няма да забравя Тара...
- Не бъди толкова сигурен. Този, който премине през портала, бива забравян. Ще бъде така, сякаш никога не е съществувала. Не мислиш ли, че така е по-добре? - нова тъжна усмивка, която в очите на Джак изглеждаше направо жестока. - Тя ще си отиде в навечерието на своя осемнайсети рожден ден и всички, върху чийто живот е оставила отпечатък през тези осемнайсет години, ще забравят за нея.
Един дълъг миг Джак разсъждава над думите му. Начинът, по който говореше този човек, печалната тъга, която по някаква странна причина струеше от цялото му същество, решителността в погледа му. Това не беше номер, всичко беше реално... та Тара, мъртвата Тара, вървеше сега към прозореца!
- Всичко това е истина, нали? – изрече на глас той. Беше поразен от силата на прозрението. Със сигурност не би повярвал, ако не го беше видял.
- Самата истина, приятелю.
- Но как...
- Не е твоя работа да знаеш.
- Естествено, че е моя работа. Тара е...
- Тя ще живее хубав живот там, където отива. Там родителите й никога не са били и няма да бъдат наркомани, нямащи морални задръжки да я изоставят захвърлена в контейнер за боклук.
- Така ли? За какво говориш?
- Майка й е писателка, а баща й - учител по музика. И са заедно, ала сърцата им са разбити, защото малкото им момиченце изчезна един ден след като се роди.
- Но защо...
- Не е твоя работа да знаеш, Джак. Нито моя в интерес на истината. Моята работа е да бъда наблизо, когато детето умре, за да осигуря портала. И ти казвам всичко това просто защото ми стана жал за теб.
- Но защо... - продължаваше да упорства Джак, сякаш не беше чул последните му думи. - Защо сега? Ако е възможно... защо не сте го направили по-рано? Топва е пълен абсурд...
Непознатият не каза нищо. Само се отдели от стената, на която се беше облегнал и се запъти към прозореца.
- Ами ако отида с нея? – изтърси Джак. Мислите му бяха толкова объркани, че той не можеше да реши кой от всички отговори, които искаше, е по-важен. Във всеки случай чувството, че сънува бе станало по-силно от колкото когато Тара умря. - Ще я забравя ли, ако я последвам?
- Да я забравиш - непознатият се обърна към него и се усмихна изненадано. Тара също се спря до прозореца и остана с гръб към тях. - Не зная, никой до сега не е отивал там нарочно.
- Значи няма да я забравя?
- Не знам. Но ако отидеш с нея, ще умреш на осемнайсет и... тя ще те забрави. Ти ще се върнеш тук и пак няма да я помниш. Тъй че е безсмислено.
- Но ако не отида сега, никога вече няма да видя и теб, нали? Нито този невидим портал, към който се е запътила. Никога няма да имам шанс да я видя отново, нали?
- Не е било писано. Тара не съществува наистина.
- Съжалявам, приятелю - изимитира го Джак и стисна решително устни. В следващия миг той се втурна към Тара, сграбчи ръката й в своята и двамата полетяха през прозореца и падаха... падаха... докато не се изгубиха във вихъра на времето.
- Тара! - изкрещя Джак и усети как тупна в меко легло. Намираше се в стая, която никога досега не беше виждал.
Стана и се огледа наоколо. Бели стени, скъпи мебели, огромно огледало, компютър... всичко крещеше, че тук живее някой с много пари. Тара я нямаше. – Тара! – извика той отново, а после скочи на крака. Тара?
Това е моята стая, помисли си Джак, гледайки към електрическата китара, подпряна на стената до нощното шкафче. Странно, почувства се глупаво, че го е забравил. И защо трябваше да го помни? Трябваше да мисли единствено за нея.
Отиде до стъкленото бюро и записа:
" Тара Бел, майка - писателка, баща – учител. Осемнайстия си рожден ден. Не забравяй"
а след това откъсна листчето и го залепи на огледалото. После се обърна с гръб, питайки се какво ли беше забравил. Така и не видя как малката хартийка лесно се отлепи от стъклото и се спусна на пода.
Джак плъзна поглед през стаята още веднъж, а след това взе коженото яке, подпряно на облегалката на стола пред камината и се замисли. Тара Бел... звучеше като камбанка. Трябваше да намери това момиче на всяка цена.
Някой почука на вратата на стаята му и влезе без да попита. Още преди да я е видял, той разпозна шума от стъпките й. Намръщи се и се обърна към нея.
- Здравей, майко - каза студено и я погледна нахално. Ето я и нея, мисис Лирой, издокарана в скъпа вечерна рокля, толкова изискана и толкова прогнила от вътре. Джак усети как му прилошава. Не можеше да я понася. Не можеше да повярва, че доскоро е копнял да я види отново. Но това беше отдавна, в Света Ана.
- Спести си фасоните пред мен, скъпи. Закъсняваме – каза майка му надменно. Говореше му сякаш е един от многото й подчинени. Сякаш той беше... маловажен.
- Защо настояваш да идвам с теб? Това е глупаво – отвърна той, разсейвайки се докато я наблюдаваше косо. Запита се защо ли му се струваше неестествено да говори с нея сега? А, да, може би защото я мразеше.
- Дължиш ми го, Джак Талбот - каза надменно жената срещу него. - Тръгвай, или ще накарам Гари да те извлече на сила.
Тя се врътна на високите си токчета и излезе от стаята с високо вдигната глава. Може би така й беше по-лесно да нос огромния тежък кок, кацнал на главата. А може би просто обичаше да си вири носа. Ала мама не е такава. За миг през съзнанието на Джак премина спомена за една усмихната и любяща жена, която го учеше да свири на пияно. Споменът избледня като снежинка, стопила се в дланта му. Това никога не се беше случвало.
- Мразя проклетите изложби - промърмори той и повлече крака към коридора, опитвайки се да си спомни името на момичето, за което си мислеше преди малко. Момиче ли? Да, имаше момиче. И рожден ден. И план, много важен план. Докато се качи в колата вече дори не можеше да си спомни за въпросния план.