Докосната от смъртта

Глава 20. Разговор във фоайето

~~Здравейте пак :)

Още малко Ейми драма, преди да минем към развръзката :) 

Как намирате отношенията Ейми-Джаред (ако въобще виждате такива на този етап). Изобщо какво мислите за Ейми?~~

И... главата:

  Ейми слезе надолу по стълбите без да дочака асансьора. Имаше чувството, че ще полудее, ако просто стои на едно място.
Стигна до фоайето и профуча навън без да обръща внимание на портиера, който се опитваше да й се усмихне в поздрав. Беше прекалено късно да се спре, когато видя момчето с черното кожено яке да върви на среща й и с всичка сила се блъсна в него. Видението я връхлетя като хала. Ала може би то единствено можеше да я върне обратно в реалността. Топлината от прегръдката на Джаред, споменът за устните му върху нейните, прошепнатите в тъмното клетви... Джаред беше тук.
- Какво... – заекна Ейми и най-после вдигна очи към него.
Това, което Джаред видя, беше едно безкрайно объркано и изплашено момиче, облечено в бяло палто и мъкнещо черен чадър и черна пътна чанта със себе си. Косата й беше разрошена, бузите – зачервени, а очите й - отнесени и влюбени. Какво, на любовна среща ли е била? Затова ли е излъгала? Използваше Каси за параван, за да... ала изведнъж очите й се насълзиха и тя избухна в плач.
- И на всичкото отгоре ти ме преследваш! – извика му обвинително. – Не може ли поне ти да ме оставиш на мира? Поне за теб да не се тревожа? Имаш ли представа какво ми коства да живея с всички тези ужасни неща и да знам, че не мога да променя нищо?
- Какво? – заекна той объркано. Беше я последвал без сам да знае защо го прави. Може би за да докаже на себе си, че тя не се интересува от него, да се опита, виждайки я в най-грозната й светлина, да я забрави завинаги. И какво стана накрая?
- Моля те... – продължи да хлипа Ейми. – Моля те, остави ме намира. Не разбираш ли колко ми е трудно?
- Обясни ми тогава.
- Не мога...
- Защо?
- Ще ме помислиш за луда. Всички ме мислят за луда.
- Какво е станало, Ейми? С кого трябваше да се срещнеш днес? – Джаред осъзнаваше, че ръцете му все още почиват върху раменете й, докато очите му настойчиво се взираха в нейните, но нямаше сила на този свят, която би успяла да го отдели от нея. Каква ирония, след цялата болка, която му причини, една нейна сълза беше достатъчна той да дотича обратно при нея като куче, бито предния ден от стопанина си, но молещо за внимание и любов на сутринта. Каква ирония!
- При един господин, който... който познава майка ми.
- Майка ти? – единственият път, когато досега беше споменавала майка си, беше и единственият път, в който Джаред я видя да плаче, ако не се брои и днес. Искаше да й повярва. Беше такъв глупак, че можеше да й повярва съвсем лесно. Само още една нейна думичка. Само още едно доказателство...
- Да... той каза, че я познавал от времето, когато е била с татко. Той ми каза, че не мога да направя нищо, за да помогна на Джак да остане... – последните й думи отново се задавиха в ридания.
Сърцето на Джаред сякаш застина. Джак Талбот, богаташа, заради когото го заряза. Сълзите й са били за него. Естествено. Проклет идиот.
- Какво се е случило с този Джак, че да има нужда от помощ? – попита той троснато, инстинктивно отдръпвайки се от Ейми.
- Той... не може да остане...аз мислех... онзи човек ми каза, че мога да направя нещо... но... не и това... не мога да направя това. Никога -тя го погледна с такова отчаяние, че изкара в неговите собствени очи издайнически сълзи. Какво му ставаше, по дяволите?! Заради нея ли? Мамка му! – Нищо не може да се направи. Боже, Тара ще умре от мъка, когато научи.
- Тара Бел ли? Какво общо има тя с това?
- Аз... – Ейми се сепна, изведнъж осъзнала смисъла на това, което говори. Ако кажеше още нещо, би могла да се издаде, а това не биваше да допуска за нищо на света. Не искаше да преживее остатъка от живота си, лекувайки любовни мъки на село при баба си. – Пусни ме, Джаред. Отдавна вече нямаш право да ме докосваш така.
- Какво каза? – думите й му подействаха като плесник.
- Чу ме. Извинявай за сцената. Малко съм разстроена. Няма да се повтори. Ще се видим у Каси – тя стисна чантата си, стисна устни решително и се втурна към входната врата, надявайки се Джаред да не е забелязал как цялото й тяло трепери.
А пък Джаред изведнъж осъзна, че проблемът на Ейми Рей не е той. Гледаше я как се отдалечава пребледняла от него, сякаш искаше да скрие някаква зловеща тайна. Проблемът изобщо не беше и връзката й с Джак Талбот. Проблемът беше тайната.