Докосната от смъртта

Глава 8. Среща с Джак Тревър

  Мисълта какво е искала да каже Тара на обяд не даде мира на Ейми през целия ден. Дали и тя по някакъв начин не е усетила, че нещо с нея не е наред? Или пък наистина е умряла и... е станало нещо, че се е съживила? Не, това беше абсурдно дори и за света, в който живееше Ейми. Тогава?
Телефонът иззвъня монотонно. Домашният телефон, който се намираше долу в кухнята.
- О, по дяволите! – измърмори Ейми. От години никой от приятелите й не се обаждаше по домашния телефон. Дори и баща й не го правеше. Значи беше или баба й или майка й. А тя не искаше да говори и с двете – първата щеше да я отегчи до смърт с безкрайните си приказки и съвети, а втората звънеше просто на сила и в гласа й винаги се прокрадваше страх, докато говореше със собствената си дъщеря!
Ейми се надигна от леглото си, където беше седнала да пише зарязаното вчера домашно, и се помъкна към първия етаж, където пазеха апарата.
- Ало? – изграчи тя с тон, който казваше „ не ми досаждайте повече".
- Ейми Рей? – прозвуча приятен мъжки глас в слушалката.
- Кой пита?
- Здравей, Ейми, аз съм Джак.
- Джак кой? О... Джак Тревър.
- Да, Джак Тревър– лек непринуден смях в слушалката. – Слушай... чудех се дали не би искала да излезем заедно утре например? Събота е и си мислех, че би могла да ме разведеш из града...
- Да излезем? - прекъсна го тя. – Ами... Добре. Добре. Ти откъде ми имаш номера?
- Имам връзки.
- На което няма да отговоря.
- Супер. Ще мина да те взема от вас към десет. Трябва да тръгвам, викат ме. Лека.
И той затвори. Нима Джак, който, както каза Марси, беше богат, готин и симпатичен, я беше поканил да излязат? Нея?
Е, добре.

* * *

На следващия ден, точно в десет сутринта, някой позвъни на звънеца. Ейми скочи, сякаш убодена с шило, пожела лек ден на баща си и изскочи навън.
Ето го и него – Джак, облечен в скъпо яке, което струваше поне няколко хиляди. Беше дошъл пеша и се усмихваше срамежливо насреща й.
- Здравей – каза го толкова интимно, че тя се почувства неудобно. Все пак това не беше среща. Нямаше нужда от такова фамилиарничене.
- Здравей – усмихна се и тя, опитвайки да пренебрегне абсурдната идея, че би било чудесно това наистина да е среща. – Е, къде искаш да те заведа?
- На най-интересното място в този град – той отвърна на усмивката й с усмивка.
- Ето това вече е трудно.
Все пак Ейми го разведе из всички по-забележителни места наоколо, включително музея, църквата, огромния универсален магазин, показа му и ледената пързалка, която по това време на годината все още не беше ледена и в никакъв случай не можеше да мине за пързалка.
- Какво има? – попита Ейми, когато го видя как потръпна, веднага щом се озова на пързалката. Да не би да си беше спомнил нещо? Нещо, което в неговия живот никога не се беше случвало?
- Просто... мога да се закълна, че... не, нищо – той сви рамене и отмести поглед към нея.
- Искаше да кажеш нещо – настоя тя. Не го беше довела тук случайно и определено не сбърка с това си решение. Джак знаеше, въпреки че всъщност... не знаеше... а дори и да не знаеше, предусещаше. Но как?
- Все едно имам някакъв лош спомен с ледени пързалки. Много странно. Никога досега не съм ходил на пързалката.
- Странно наистина – съгласи се Ейми. – Хайде, ще те заведа в кафенето на Фил, за да видиш какво означава истинско кафе – тя се засмя непринудено, все едно не го беше използвала току-що в малкия си експеримент.
- Не съм много по кафето – смръщи се Джак.
- Ще станеш – тя се усмихна и го повлече натам.
Въпреки всичко Ейми трябваше да си признае, че си прекарва добре с Джак. Той беше забавен, с лек характер, шегуваше се непрекъснато и най-важното, наистина се интересуваше от това, което тя казваше. Но не беше Джаред. Онова, което само Джаред можеше да предизвика в сърцето й, липсваше тук. С Джак всичко беше много по-лесно, но... просто нямаше да се получи колкото и да й се искаше. Колкото пъти погледнеше в черните му очи, толкова пъти си мислеше за болката, която би изпитал Джаред, ако научи, че е с друг. И тогава, точно на вратата на кафенето, тя се сблъска с Джаред. Джаред, хванал друго момиче под ръка. Мелани Прайс – красива, умна, дългокрака. В първия миг, когато я видя, той се стъписа. Сянка премина през лицето му. Два дена? Само два дена ли му трябваха, за да я замени, след като точно преди два дена й се беше кълнял в любов?
- Ейми – измърмори Джаред смутено. – Виж ти – а после очите му се вдигнаха към високия Джак. – Ново гадже?
- Не е твоя работа! – беше единственото, което успя да се измъкне от устата й.
- Както сама каза – отвърна Джаред с прикрита горчивина и поведе Мелани навън.
- Бивше гадже? – изкоментира Джак, гледайки след тях.
- Да. Дълга история. И няма да ти я разкажа.
- Да съм питал?
- Щеше.
- Права си. Готин е. Това момче, което те гледаше толкова обречено – поясни той с усмивка. - И още си пада по теб.
- Не вярвам Мелани да е на същото мнение – отвърна Ейми и се опита да гледа настрани, за да не види той болката в очите й.
- Не мисля, че бяха на среща.
- Когато Мелани е с някое момче, това винаги е среща.
- Значи е лесна?
- Определено. Което не е моя работа – побърза да се оправдае тя и се отправи към най-близката свободна маса.