Докосната от смъртта

Глава 21. Сбогом, Джак Талбът

  Беше вторник след пътуването на Ейми до Ню Йорк, когато Джак й се обади и й каза, че се е разболял. Ей така вчера ненадейно започнал да кашля и да се задушава. И двамата знаеха какво означава това. Ейми усети как някой я полива с леденостудена вода, а после я хвърля навън на снега и я оставя да замръзне. Началото на края. И сега какво да направи, за да помогне? Убийството все още не бе част от плана. Никога нямаше да бъде. Все пак сподели с Джак за какво става дума. Той също категорично отказа дори да го коментират. Е, поне не беше толкова луд, колкото се бе опасявала, че е.
От първия пристъп на Джак мина точно една седмица. Седмица, в която се случи почти всичко и почти нищо. Ейми написа бележка на Тара и не остави баща й намира, докато не й обеща, че ще я предаде на всяка цена. Джак, макар и да не си го признаваше, ставаше все по-блед с всеки изминал ден, а накрая на седмицата лицето му стана неузнаваемо бяло. Под очите му се появиха огромни тъмни кръгове, постоянно му беше студено и не спираше да получава пристъпи на задушаване. Онзи човек беше казал, че има намерение да го унищожи завинаги и ще е все едно, че Джак Талбот никона не е съществувал.
На седмия ден от боледуването му, Тара Бел се върна в града. Тя не отиде у дома или в училище, а като луда влетя в дома на семейство Талбот, пренебрегвайки забраните на прислугата и собствената му майка да влиза вътре.
Джак лежеше на дивана в огромния хол, завит плътно в дебело вълнено одеяло. До него Ейми седеше, бледа на свой ред, по лицето й беше изписано невероятно вътрешно колебение. Тя ахна от изненада, когато видя Тара на прага, после се усмихна широко, макар и усмивката й да бе помрачена от грижата, паднала като сянка върху чертите й, и рече щастливо:
- Тя е тук, Джак.
Джак бавно се надигна от дивана, извъртя се към нея и също се усмихна. Тара Бел. Тара. Бел. Името й все още звучеше като камбанка, когато той се втурна към нея. Прегърна я толкова силно, че като нищо щеше да я счупи.
- Никога повече не бягай така от мен, Тара Бел – прошепна в ухото й, заравяйки пръсти в русите й коси. – Боже, руса си.
- Кой да повярва. Толкова съжалявам, че избягах, Джак...
- Няма нищо, любов моя – прекъсна я той нежно. - Ейми ми обясни защо си го направила.
- Но как? – заекна Тара, смутена, че някой друг е бил наясно с мотивите й. Беше мислила, че ако я няма всичко ще бъде наред.
- Искала си да ме предпазиш.
- Успях ли?
- Няма значение щом ще мога да те видя преди да замина – не й каза за това, че ще бъде заличен завинаги. Че вероятно не само ще прекрачи реалността, но и че ще изчезне сякаш никога не го е имало. Как само се объркаха нещата.
- Не говори така. Ще измислим нещо... – запротестира Тара.
- Не – повтори той. – Нищо не може да се направи. Безнадеждно е.
Джак и Тара не се разделиха до края на деня, че и след това. Ейми се беше оттеглила в другата стая, оставяйки ги насаме в последните им мигове заедно. Нямаше какво друго да направи. Не можеше да убие онзи човек, колкото и силно да желаеше да спаси Джак. Просто нямаше право на това.
В полунощ Джак Талбот наистина умря.

~~И... не ме мразете, поне не много. Как ви се струва до сега? Дали не е твърде драматично? Има ли нещо до момента в историята, което не ви харесва, което бихте променили? Ако не - какво в нея ви харесва? Убедителен ли е сюжетът? (сега, ясно ми е, че история, в която се разказва за паралелни реалности и хора с видения не е най-убедителното нещо на света, но... разбирате какво имам предвид :)) 

Ще се радвам ако хвърлите по едно мнение/рамо, както и не забравяйте да гласувате :)