Докосната от смъртта

Глава 5. Относно Джаред Тобс

Следобедът се влачеше бавно и монотонно, докато Ейми се опитваше да се съсредоточи над домашните си. Жегата на септемврийския ден се просмукваше през прозореца на стаята й, достигаше до бюрото й и й пречеше да мисли.
Мисли... повтаряше си тя от време на време и монотонно потракваше с молива си по тетрадката.
- Като че ли така може да ми хрумне нещо нормално... – промърмори тя мрачно и се надигна от бюрото.
Беше се отказала да учи днес. Да, утре, когато е малко по-съсредоточена, щеше да успее да се справи. Убеждавайки се, че е взела правилното решение като се отказа от домашното, тя слезе в кухнята и си приготви огромна салата, а миг по-късно седна пред телевизора. Тъкмо се беше настанила удобно на канапето, пускайки си любимия сапунен сериал, когато някой позвъни на вратата.
- О, по дяволите – промърмори и стана да отвори. Най-малкото искаше баща й или който и да е да забележи, че се размотава, вместо да заляга над учебниците.
- Здравей, Ейми – каза й Джаред в мига, в който я видя.
Страхотно. Не стига, че не искаше да го вижда, ами той я видя в този й вид – със сплетена коса като Пипи и облечена в най-ужасните си и размъкнати домашни дрехи. Дори очилата си за четене не беше свалила.
- Какво правиш тук? – попита тя сърдито, опитвайки да прикрие притеснението си по този начин.
- Аз... – той се поколеба, търсейки подходящите думи. Изглеждаше така, сякаш само до преди секунда и през ум не му е минавало да идва. И сега нямаше представа какво да й каже. Искал е да я види. Въпреки че не трябваше да си го позволява, тази мисъл накара сърцето й да трепне.
- Да? – подкани го Ейми нетърпеливо. Искаше просто той да си отиде преди да е пратила по дяволите всичките си причини да не бъде с него и да се е хвърлила на врата му.
Той я гледаше с големите си зелени очи, на които следобедното слънце придаваше очарователен закачлив блясък. Погледът й по някаква безумна причина се плъзна по лицето му към устните. Устните, които я бяха целували толкова страстно само до преди няколко месеца.
Не гледай там, не гледай там!
- Аз... притесних се за теб днес... когато се сблъскахте с Тара. Беше толкова бледа...
- Интересно – изсмя се Ейми иронично. Какво като сърцето й трепна при мисълта, че се е притеснил за нея. – Какво те интересува здравето на бившата ти? Нямаш ли гордост? Аз те зарязах и...
- Добре, можеш да ми се сърдиш... каквото и да съм направил. Но това не означава, че имаш право да бъдеш гадна – каза Джаред обидено и се намръщи.
- Имам правото да съм каквато си искам. Аз съм си у дома, забрави ли? Е, добре съм, така че ако нямаш нищо друго за казване... – тя понечи да му затвори, но той хвана вратата с ръка и й попречи.
- Просто ми кажи какво съм направил, за да заслужа това поведение. Между нас всичко вървеше толкова добре, а ти... – Джаред замълча, челюстта му се стисна силно, докато той мислеше как да продължи изречението си.
Само за миг тя се поколеба дали да му каже... по-добре да я мисли за кучка, отколкото за откачалка, осъзна в следващия миг и го погледна с цялата неприязън, която би могла да намери в себе си.
- Всичко свърши, Джаред. Просто го приеми... и изчезвай от тук.
- Не – настоя той и я погледна дръзко в очите. Погледът му изведнъж беше добил наситен зелен цвят – проста игра на слънцето, но за Ейми беше невероятно. Приличаше на ангел. – Не може ли поне да останем приятели?
- Не. Край, Джаред. Завинаги. Не искам да имам нищо общо с теб. Ако обичаш, не ми говори повече. Дръж се сякаш не ти пука за мен, както и на мен не ми пука за теб.
Този път тя успя да избута вратата и да я тръшне под носа му. А след това се облегна на нея и заплака.