Докосната от смъртта

Глава 12. Какво си спомни Тара Бел

  До края на седмицата никой не видя Тара повече, тя не отговаряше на обажданията на приятелите си и из училището се понесе слух, че окончателно е скъсала с гаджето си. Ейми също не успя да се свърже с нея, въпреки че не спря да й звъни. Дори най-добрата приятелка на Тара, всепризнатата кучка Лусинда Томпсън, каза, че не знае къде е.
- Не мислиш ли, че е логично да не иска да вижда никого? - попита Марси, докато двете вървяха към изхода на училището.
- Какво искаш да кажеш? - попита Ейми изненадано.
- Ако Тара наистина е обичала Джак толкова, а той се е държал като задник, както ти каза, не е ли логично да й се иска да се скрие и да си изплаче мъката насаме? – Марси говореше за лъжата, която Ейми спретна, че Тара и Джак са бивши гаджета. Това беше единствената й възможност да обясни защо се мотае с тях двамата напоследък, а именно – в опит да ги сдобри.
- Мислиш ли?
- Всяко момиче би го направило. Аз бих – продължи Марси.
- Аз не - намръщи се Ейми.
- Друг път. Кой се скри при баба си това лято?
- Искам да кажа, че не бих изчезнала така... - оправда се Ейми. - Цял ден й звъня, а от нея няма и следа. Не е честно да караш другите да се притесняват... мисля - тя се почеса по главата и се промуши през вратата, препречвайки пътя на момче, което не беше виждала досега. Момчето я изгледа сърдито, а тя се усмихна невинно.
- Съжалявам - каза му с ангелско гласче, а после изтича надолу по стълбите. - Чао, Марси, ще ти се обадя довечера.
Обърна се напред и на бегом прекоси широкия двор. В мига, в който се озова на тротоара, скрита от съучениците си, тя вдиша дълбоко от свежия есенен въздух, разкопча палтото си, защото беше прекалено топло днес с това прекрасно ярко слънце, греещо високо в небето, и пое към дома на Тара.
Къщата на господин и госпожа Бел се намираше на края на града в посока, противоположна на къщата на пастора Рей.
На Ейми й трябваше поне един час ходене пеш, докато стигне до мястото. Когато се озова там вече беше изморена, изнервена и гладна, а на всичко отгоре дори не бе сигурна дали ще намери Тара у дома.
Пристъпи на верандата и рязко натисна звънеца. А после зачака. Десет секунди, двайсет. После чу някой от вътре да влачи крака по дъските и миг по-късно пред нея застана самият мистър Джордж Бел в целия си блясък и по пантофи. Изглеждаше зачервен, разрошен, измачкан в домашните си дрехи, носеше странни очила с големи лупи, от които слабото му добродушно лице изглеждаше още по-слабо и по-добродушно. Той дълго гледа момичето пред себе си, опитвайки да си спомни коя е, а след това се усмихна мило и й направи път да влезе.
- Какво прави дъщерята на Хари у дома?
- Аз ли? - попита Ейми смутено, несвикнала някой да нарича баща й с малкото му име. - Ами... Тара тук ли е?
- Тара?... Да, разбира се, горе е. Изглежда малко подтисната. Ти знаеш ли какво й е? Държи се странно – сподели той с тайнствен глас. - Според мен е влюбена, но... малко ме притеснява. Трябва ли да се притеснявам, как мислиш? – мистър Бел наистина изглеждаше притеснен за дъщеря си, но сякаш повече го тревожеше фактът, че Ейми Рей се е появила в дома му, в резултат на което не спираше да премигва нервно. Странно. - Качи се по стълбите, втората врата вляво – обясни накрая.
- Много благодаря - отвърна Ейми, стараейки се да звучи възможно най-възпитано и по този начин да разсее съмненията му, след което се промуши между него и стената и се втурна нагоре.
Почука нетърпеливо на вратата на Тара и едва дочакала отговор, влезе вътре. Оказа се в малка стаичка с бели стени и спуснати завеси – вътре цареше полумрак, а Тара се бе свила на пода до леглото. Ръцете й прегръщаха коленете, а тя гледаше втренчено в някаква невидима точка пред себе си. Погледът й беше напълно празен и лишен от живот. И това било любовна мъка, помисли си Ейми с ирония.
- Тара? - попита тя предпазливо и пристъпи към нея. - Тара, погледни ме.
Но тя не го направи. Ейми нямаше друг избор освен да вземе ръцете й в своите. Видението я удари като гръм, тя моментално пусна ръцете й и я погледна уплашено.
- Тара, какво става? - почти изпищя. Досущ като при Джак този път усети нещо различно. Макар че виждаше същото, което и преди, този път имаше и друго, сякаш нещо се беше объркало и то много сериозно. Нещо, свързано с нейната намеса в тази история. - Тара, моля те. Моля те - натърти накрая.
- Какво, видя как ще умра? - проговори Тара с пуст глас и най-накрая бавно отмести поглед. - Аз вече умрях – добави с безразличие.
Ейми я погледна объркано и поклати глава.
- Не, още не...
- Напротив. На осемнайстия ми рожден ден – заобяснява Тара все така равнодушно. - На пързалката в близост до Света Ана. Толкова ме беше страх тогава. Аз веднага разбрах, че ще умра. Когато не ми достигна въздух и се свлякох на леда. Не от смъртта, беше ме страх, че всичко свърши. Всичките ми мечти и планове се разбиха на парченца. Знаеш ли какво е да умреш? Просто изчезваш, спираш да съществуваш – тя се засмя зловещо – смях, в който нямаше и капчица веселост. Личеше си, че уплашена до смърт. - Няма нито рай, нито ад, Ейми. Нищичко. Рееш се в мрак и чернота, рееш се и... това наистина е краят - сега тя вдигна големите си изплашени очи към другото момиче. - Не искам да умирам отново.
- Ти никога не си умирала, Тара. Не говори такива неща, баща ти направо ще откачи, ако те чуе...
- Този човек не ми е баща - отсече Тара студено. - Моят баща ме е зарязал в кофа за боклук, когато съм се родила. Такъв е Джордж Бел в света, в който израснах.
- Тара, започваш да ме плашиш.
- Ти виждаш как ще умре всеки, до когото се докоснеш, а аз те плаша?
- Ти... звучиш налудничаво, Тара. Мистър Бел никога не би направил подобно нещо. А пък ти си съвсем жива.
- В този свят.
- Моля?
- Човекът с шлифера... – очите й се напълниха със сълзи при спомена. - Когато ме съживи, той каза, че някак си съм прескочила в света, за който ти говоря. В онзи свят, в който Тара Бел и Джак Талбот са бедни и самотни сираци от Света Ана.
- За паралелни светове ли говорим? - попита Ейми скептично. Нищичко не разбираше. Ама нищичко.
- Откъде, по дяволите да знам? Ти си експертът по странностите.
- Значи, ако съм те разбрала... когато ти си се родила, някак си си прескочила в паралелен свят... но си умряла и някакъв тип с шлифер е дошъл да те върне обратно тук. Ами Джак? Изобщо той Джак от моя свят ли е или от твоя?
- Н-не знам. Той... той скочи с мен през прозореца и... може би моят Джак е умрял, когато е паднал, а може и да е дошъл с мен. Не зная. Онзи човек каза, че той няма да ме помни дори и да ме последва... - при последните думи гласът й се изгуби сред сълзите, които се стичаха безшумно от очите й. - Какво ще правя сега? Толкова ме е страх...
- Не се страхувай. Ще се справим с това, ясно? Трябва да се стегнеш. Погледни ме, Тара - Тара бавно вдигна очите си към нея. Ейми потрепери от отчаянието, което успя да прочете в тях, но не се отказа. Друг път щеше да обмисля тази странна история. Сега новата й приятелка се нуждаеше от подкрепа. - Ти си късметлийка, чуваш ли? Не всеки има възможност да изживее живота си отново, да намери семейството си и то да е точно такова, за каквото е мечтал. Относно Джак... убедена съм, че Джак е твоят Джак. А сега се изстържи от този проклет под и започни да живееш живота си. Обади се на Лусинда и...
- Не мога да понасям Лусинда - измърмори Тара с малко по-ведър тон.
- Тогава ела с нас у Мей Дженкинс. Техните ги няма през уикенда и ще се съберем няколко души утре вечерта. Имаш нужда да се разведриш. Горе главата, Тара, всичко ще се нареди, ще видиш. Между другото, наложи се да кажа на Марси, че Джак ти е бивше гадже, което не си преживяла. Задаваше много въпроси.
- Марси не знае ли?
- Не мога да си позволя да загубя най-добрата си приятелка заради проклетите видения. Ако знаеше, щеше да ме обяви за луда. Е, тръгвам. Ще ти се обадя.
Ейми си тръгна някак спокойна от дома й. Всичко, което научи, беше странно. Паралелни светове, типове с шлифери, хора, които се събуждат след смъртта си, но не се страхуваше от това. И какво толкова? Тя виждаше смъртта на всички. Щом това е възможно, защо другото да не е? Просто трябваше да измислят какво да правят и готово, защото този път наистина искаше да помогне.